Arctic Monkeys издават днес своя седми албум, "The Car"

Английската група се завръща с приключенски, силно оркестриран албум, пълен със загадъчни песни за любов, копнеж и съмнение.

За да се убедите в нещо, или поне в това, което Alex Turner се опитва да ви каже в този албум, трябва малко да се полутате. 36-годишният певец е на път напълно да трансформира една от най-големите рок групи на новото поколение Arctic Monkeys, в банда, пееща за любов в някой бар.

На неотдавнашните им концерти тази година, тълпи от фенове полудяваха дори от намека за познати барабани или китарни рифове – сцена, която по-скоро може да те накара да си помислиш, че Англия е спечелила Европейското, а не че група северняци в чарлстон панталони са излезли на сецаната да пеят за космически хотели, шпиони или колко добре би изглеждал някой на дансинга (ref. “I Bet You Look Good On the Dance Floor“).

След покорилия върхове и сърца “AM“, който се появи на бял свят през 2013-та, албум, пълен със самочувствие и хъс, който изстреля Arctic Monkeys в небесата, Turner направи рязък, неочакван завой с “Tranquility Base Hotel & Casino“, изкарвайки на светло страховете и желанията си, рисувайки образи на сложен, космически резорт, наблюдаван от Big Brother и обитаван от отчаяни призраци, танцуващи под знойните тонове на пиано и синтезатори. Това е най-интимната страна, която Turner ни е показвал, криейки се зад безопасността на измислица и метафора.

“The Car“, седмият им студиен албум, е изпълнен с непоследователни, на моменти губещи се мисли, които обаче Turner умело поддържа с енигматични вокални линии и оркестър, който сякаш навит като играчка с пружинен механизъм, е готов да се включи във всеки един момент. Както и с предшественика си, колкото повече време прекарвате в лабиринтa, наречен “The Car“, толкова по-ясен става сюжетът му: албум за любов, копнежи и съмнения, а заровената дълбоко идея, държаща стените на този лабиринта е, че най-простите неща са и най-трудни за откриване.

Обектите, вдъхновили очарованието на Turner в “The Car” са неясни, което прави текстовете още по-интересни. Нито е разбито сърце, нито трепет, но цялостната атмосфера напомня далечни любови. Често борави и с автобиографични намеци, който лесно биха могли да се приложат към човек, който е бил публична фигура за период от две десетилетия. Но в момента, в който ни изпее нещо лично, почти мигновено сменя темата, нищо не е конкретно и точно тук се крие ключът за “The Car“. Нищо не е каквото изглежда, всичко може да се изпари за миг.

Едно от нещата, което е почти като константна линия в албума е, че Turner звучи уплашен, параноичен дори, пеещ за шпиони, или за нещо още по-ужасно – шоубизнеса. “Wardrobe’s lint-rolling your velveteen suit and smudging dubbin on your dancing shoes” ни разкриват една загадъчна, важна фигура, наречена “Mr. Schwarz“, обслужвана и обожавана от своите поклонници, сякаш напомняйки ни образа на Джей Гетсби. За късмет, тук краят не е злощастен. Чувството за неспокойствие обаче продължава да ни следва и в „Sculptures of Anything Goes“ – песен, която с аранжимента си създава усещането, че сякаш си затворен в капан – сам и тревожен в тъма стая, докато Turner пее за галерия с празни платна и чуждестранни телевизионни изяви. Чувството, което оставя не е задължително лошо, а по-скоро странно, сякаш търси спокойствие, което не може да достигне.

Музиката в “The Car” приляга идеално на несигурните текстове. След откриващата „There’d Better be a Mirrorball”, която може да бъде саундтрак на френски филм ноар, групата избухва в цветната, фънк “I Ain’t Quite Where I Think I Am”. На първо слушане е сякаш от кафене в дъждовен ден да бъдеш мигновено пренесен на карнавал. Но този микс работи, благодарение на страстта на музикантите – барабанистът Matt Helders тананика в първата песен, сякаш джаз перкусионист, докато Turner залага на забавни wah-wah рифове, които да съответстват. Други вкусове носят “Jet Skis on the Moat”, секси парче с мистериозен текст и “Body Paint” – взрив от бароков поп, притежаваща увереност AM песен, без следи от зловещо отчаяние. Прекрасен микс от рок нотки и разкошния блясък на “Tranquility Base Hotel & Casino“.

В “The Car“, Turner или започва идеи, които не довършва, или пък сменя подхода с нещо съвсем различно, точно когато вече си хванал нишката. Станал е майстор на объркващите фрази, които макар неясни, се усещат на място.

“There’d better be a mirrorball for me”; “Village coffee mornings with not long since retired spies”; “Lego Napoleon movie written in noble gas-filled glass tubes underlined in sparks” са само част от стиховете, които служат като драматична пунктуация в моментите, когато Turner е по-открит. “And if you’re thinking of me I’m probably thinking of you”, завършва той в “Body Paint“, сякаш това е единствената фраза, на която Alex наистина иска да наблегне, създавайки цяла песен около нея, събирайки смелост да я изпее.

Turner изпълнява голяма част от албума на фалцет. В началото на кариерата си по-скоро пеенето му беше по-близо до говорещия му глас, съответстващ на необузданите му нощи в Шефилд. С течение на годините започна да разширява диапазона си, но когато реши да премине в по-висок регистър, сякаш целият му маниер се промени, въплъщавайки шоуменът, който свободно се подиграва на мачо поведението на рок звездите, като в същото време се държи малко момчешки. Сега, когато фалцетът е стандарт в “The Car“, Turner е изоставил иронията и пее по този начин в някои от най-искрените моменти в албума. Сякаш това, което преди е използвал като бягство, сега е реалност. Начин да бъде уязвим с нещо повече от думи.