19 March 2024
10.3 C
Sofia
More

    Интервю с Pedro Paixão (Moonspell)

    Най-голямата португалска метъл банда Moonspell винаги е готова да изненада феновете си. След изящния „Extinct”, групата направи рязък завой и се върна към бруталността. Записа албума „1755” и го направи на португалски. Четири години по-късно Moonspell се завърнаха на пътя, по който поеха с „Extinct” и го обогатиха с „Hermitage”. Във всеки музикален стил има групи, които хващат вълната. Пускат се по модата и когато тя стане неадекватна на времето, изчезват. Не са много бандите, които следват своя път. И всяка една спирка от него, разбирай всеки един албум, е направен така, все едно след него друг няма да има. Почти 30 години Moonspell работят по този начин.

    Интервюто с Pedro Paixão (Moonspell) е излъчено в „От другата страна” по Радио Варна на 29.03.2021 година, както и в предаването „Евробокс” на програма „Хоризонт” на БНР.

    От другата страна – Привет, Pedro, новият албум на Moonspell „Hermitage” не излиза в най-добрите времена за музиката…

    Pedro Paixão – Въпреки това целта пред „Hermitage” не се различава от останалите ни албуми. На първо място той задоволява нашите артистични търсения. На второ – задоволява амбициите ни по отношение на израстването на бандата. Колкото повече последователи привличаме, толкова е по-добро положението за нас. Като артисти се чувстваме по-удовлетворени. Повечето банди искат да са все по-успешни, защото няма как да бъде пренебрегната благодарността на феновете. Тя се усеща. Нашия албум, обаче, ако трябва да съм честен, не знам дали е свързано с възрастта ни, не се опитваме да го продадем на хората. Вярваме, че той няма да остане анонимен, но и знаем, че не би трябвало да е за всеки. Музиката в него е специфична и няма как да задоволи интереса на всички. Знаем, че ще стане точно това. А то е естествено за всяко нещо, което изпъква. От друга страна амбицията ни е, че феновете, които слушат Moonspell, ще го харесат повече от албумите ни, които предпочитат. Така че целите ни с „Hermitage” са същите, както и с останалите ни албуми. Но в положението, в което се намираме в момента, ще сме доволни и на това, слушателите, които го харесват да са наистина искрени в мненията си. Не просто да отбележат, че става. „Hermitage” е дълбок албум и това е основното му качество.

    От другата страна – Имаше ли момент, в който те осени, че правиш музика за себе си и едва след това, за да задоволиш вкусовете на слушателите?

    Pedro Paixão – Задоволяване на вкусовете на слушателите не е много точно определение. Когато започваш да създаваш песни, трябва да мислиш за музиката, за музиката сама по себе си. От друга страна, смятам, че е доста интересно да знам и в същото време е много вдъхновяващо, как хората възприемат музиката. За мен изкуството не приключва с композирането на една песен и нейния запис. Изкуството продължава да се развива в начина, по който слушателят възприема тази песен. Всеки го прави по различен начин и всеки изпитва малко по-различни емоции от останалите. Можеш да отбележиш, че процесът на креативност спира до създателя на композицията, но изкуството продължава и се развива и при слушателя. Той също проявява своего рода креативност в начина, по който приема музиката. И да се върна на въпроса. Първата ни цел е да удовлетворим самите себе си. Това е най-честният отговор, който мога да ти дам, защото когато създаваме музика, вярваме, че ако не задоволяваме нашите потребности с нея, как бихме очаквали, че ще го направим и с останалите. Да, има формули и рецепти, по които можем да напишем нещо по-простичко. Но не съм убеден, че това ще се приеме от слушателите, защото днес има много банди, чието творчество не минава през продуценти, а извира от самите музиканти. Ние се справяме по този начин. Никой няма достъп до музиката ни. Външни намеси има единствено по звука. Когато казвам, че основната ни цел е да удовлетворяваме себе си, имам предвид всички от кръга Moonspell, които са като нас и се наслаждават на музиката в същата степен, в която и ние го правим.

    От другата страна – Каква е тогава ролята на артиста в обществото?

    Pedro Paixão – Много добър въпрос. Не мога да отделя обществото и цивилизацията от изкуството. Изкуството се заражда още в древни времена. Но въпросът за ролята му е много труден. Обаче изкуството е незаменима форма на комуникация. Такива са музиката и театърът. Много пъти журналистите ни питат за значението на някоя песен. А тя всъщност означава онова, което на теб ти се иска. Значението й вече не лежи на нашите плещи. Ролята на един артист е задължително свързана повече с предоставянето на изкуството. А от тук предоставяне на емоции, които всеки път те връхлитат, дори и променени, при слушането на една песен или посещението на един концерт на групата. Става дума за съдържание, което дава смисъл на живота. В общество, в което материализмът е обожествяван и парите са всичко, а стремежът за контрол е изведен на първо място, въпросът каква е ролята на изкуството в него е съществен. И ролята на изкуството в едно такова общество е да очовечава и да съхранява чувствата ни, да ни провокира, да чувстваме. Без изкуство, губим сензитивността си. И тогава няма как да прегърнем и дори да открием чувствата, които композиторите, режисьорите, скулптурите вграждат в творбите си. Ролята на изкуството е да предоставя емоции, които да провокират чувства, които да осмислят живота. Ако си по-прагматичен, разбира се, че също има изкуство, което да провокира въпроси и да води до промяна. Но изкуството като цяло прави точно това дори и да става дума за пирати и дракони, защото има слушатели, които се отъждествяват с тях. Хората могат да се идентифицират чрез изкуството, което предпочитат.

    От другата страна – Как всъщност гледаш на живота от артистична гледна точка?

    Pedro Paixão – Би трябвало да прегледаш цялата ни кариера, за да откриеш различните ни гледни точки. В момента новият ни албум „Hermitage” говори сам по себе си. Аз не съм писател, не съм журналист, аз съм музикант. И музиката е моята гледна точка за ролята на изкуството в обществото. Ще ми е трудно да я развия повече от това, да изсвиря една песен. Артистичната ми гледна точка към живота е обсипана с много безпокойство. Голяма част от изкуството е изстрадано и произлиза от въпросите, които самият живот задава. Един от основните е дали наистина всичко умира и това е краят? Наистина ли разлагането започва от самото раждане? Какво е значението на всичко, което правя, в това число и изкуството, ако съм част от големия пъзел? Всички тези въпроси по някакъв начин носят тревога. Също така мисля, че както аз, така и мнозина от артистите разсъждават много върху чувствата. Постоянно си задаваме въпроса – „Как се чувстваме?” Понякога е отегчаващо всичко това да бъде облечено в думи. И тук идва музиката. Тя говори без думи. При нея не са необходими обяснения, когато животът причинява неудобство. Бих казал, че повечето артисти си приличаме точно по това отношение.

    От другата страна – Защо е по-важно да се задават въпроси, а не да се дават отговори?

    Pedro Paixão – Защото отговорите водят до уеднаквяване на индивидуалностите. Ако не даваш отговори, ще зададеш много повече и много по-различни въпроси, които ще провокират различни отговори, върху които да бъде помислено. Това стои в основата на развитието, както личностното, така и социалното. Много е важно да бъдат задавани правилните въпроси, отколкото да бъдат търсени отговори, които са близки до субектите. В значителна степен това се отнася за изкуството. То провокира отговори с въпросите, които задава, които предизвикват потребителя на изкуството да излезе от комфортната си зона. Провокират го да излезе от границите, в които действа и взема решения. За това е много важно да бъдат задавани правилните въпроси. Не казвам обаче, че отговорите са за подценяване, защото всички се нуждаем от тях за много неща. Но за изкуството е много по-важно да дефинира тези неща с въпроси. Защото собствените отговори водят до по-голямо личностно израстване.

    От другата страна – Така ще намериш собствени отговори на общите въпроси.

    Pedro Paixão – Точно така. По този начин няма да следваш отговорите на останалите. Въпросите предизвикват действия. В някои от тях е закодиран и отговорът. Смятам, че индивидуалността е много важна и за това отново ще споделя виждането си, че в много ситуации въпросите са много по-важни от отговорите.

    От другата страна – „Hermitage” означава „уединено убежище”. Защо Ви е необходимо на Вас?

    Pedro Paixão – Нека първо погледнем обложката на албума. В нея има много символика. Не е необходимо да се изолираш физически. Въпросът не е „Защо?” Въпросът е „Как?” В новия албум на Moonspell разглеждаме един парадокс. Парадоксът между това в какво се опитва да те превърне обществото и какъв искаш да се съхраниш самият ти. С технологиите и този див капитализъм днешната цивилизация ни притиска все повече да бъдем изолирани един от друг. Независимо че сме все по-свързани, всъщност сме все по отдалечени един от друг. Пандемията е самият връх на всичко това. От друга страна парадоксът произтича и от факта, че самата личност има нужда да се самоизолира от време на време, за да открие собствените си отговори и да оформи личните си въпроси. Необходима е повече индивидуална мисъл, вместо колективно съзнание, защото то води до изолацията. Този парадокс е залегнал в основата на албума. В едноименната песен Fernando пее „По нашия път към отшелничеството”. На пръв поглед това е нонсенс, защото хем искам да се изолирам, хем пътят е общ. По правилното би било да е „По моя път…” Въпросът е в това, че сме принудени да се изолираме. В други песни на преден план излиза индивидуалността и собствената затвореност. „Hermitage” е интроспективен албум. Повече от това да оставим всичко и всички зад нас – в такъв смисъл. Албумът е за това как отново да открием връзката със самите себе си – най-важното отношение, което сме закодирали в диска. И в опита си да бъдем себе си, да се самоанализираме, рано или късно ще открием парадокса, за който говоря – между стремежа на обществото да те изолира и собствената ти необходимост от изолацията.

    От другата страна – Ако трябва да се върнем на музиката, „Hermitage” е по-скоро продължение на „Extinct”, отколкото на „1755”.

    Pedro Paixão – Много хора ни питат дали е било въпрос на решение. По-скоро е въпрос на последствия. Но си прав, че „Hermitage” започва там, където свършва „Extinct”. Той го доразвива по отношение на спокойствието. „Hermitage” е по-спокоен, но бушува от много повече емоции. Можем да работим и в двете направления, ако вземем и 1755”, но спокойствието май идва от възрастта. Всъщност не знам. Но концепцията, по която работихме, ни отведе към по-атмосферични и самовглъбени моменти отколкото в предишния диск. Също така в основата на 1755” стои земетресение. Само по-себе си то провокира бруталност. Също така ставаше въпрос за голямото земетресение в Лисабон. За това албумът трябваше да носи звука на Южна Европа с всички средновековни влияния. Самата година, в която е станало земетресението 1755, изискваше музикалните скали и детайли да олицетворяват епохата. 1755” е страхотен албум, много го харесвам, но е в страни от концепцията на Moonspell. С „Hermitage” отново се върнахме на пътя, по който бяхме поели с „Extinct”, но го наситихме с повече идентичност. Новият ни албум е по-фокусиран. Спокойствието в него е последствие, отколкото нарочно взето решение. Наистина искахме повече атмосфера. Но цялото усещане се получи естествено. Не мога да го обясня. През годините с Moonspell сме се променяли от много тежки до много леки албуми, които понякога следват един след друг. Бих искал да запазя този начин на работа и в бъдеще, но ние сме такива, каквито сме. Когато композираме музика и създаваме албум, го правим заради изкуството. Поставянето на граници от първите стъпки не води до добри резултати. Разбира се, че винаги има ограничения и структури, които следваме, защото Moonspell като група има индивидуалност и музиката ни има определени отличителни детайли, които искаме да запазим. В противен случай тя няма да бъде музика на Moonspell. „Hermitage” е резултата от чувствата ни към момента на създаването му. Не мога да обясня защо веднъж създаваме тежък, а друг път по-лек албум. Просто така се получава.

    От другата страна – Има ли ревност, когато изкуството, което сте създали, става „собственост” на слушателите?

    Pedro Paixão – Не, определено не. Нали това в крайна сметка е целта. Ще ти дам един пример, с който най-добре ще отговоря на въпроса ти. Знам, че една песен е добре направена и правилно създадена, когато усетя, че тя вече не е моя, а е наша. Споделянето на изкуството е много важно и в това се състои същността му. Не чувствам ревност, а удовлетворение. Може да звучи странно, когато казвам, че в слушането на музика, слушателят проявява артистичност, което ме кара да се чувствам много добре. Дори когато слушателят я интерпретира по съвсем различен начин от заложения от нас в нея. Накратко – ревност няма, точно обратното, това е моментът, в който се чувстваме следвани и възнаградени.

    От другата страна – Коя е най-интересната интерпретация на Ваша песен?

    Pedro Paixão – Една от най-интересните е, реакцията на хората на песента ни „Vampiria”, при която те правят мошпит. Не знам как я усещат по този начин. Някои композиции са дълбоки и атмосферични и е странно, когато някой куфее на тях, все едно имат невероятен риф. Което ме навежда на извода, че нашата музика може да се усети по хиляди начини. И едва ли мога да посоча най-странният от тях. Различно е за всеки. Понякога на бавните песни има мош. Което смятам за странно. Концертите са най-точното място, където мога да видя реакцията за нашите композиции. Дори когато говорим с фенове за тази или онази песен, в повечето случаи техните думи се различават тотално от нашите чувства. Всъщност няма най-странна интерпретация, защото всичко зависи от това как отделният слушател чува и усеща една композиция. А в това няма нищо странно.

    От другата страна – Последно – по какъв начин креативните решения зависят от културните особености и възприемането на звука зависи от тях?

    Pedro Paixão – На втората част от въпроса е лесно да се отговори. Както изпълняваме „Vampiria” в Румъния, така и свирим сола, излезли от Близкия Изток или все едно сме ги взели директно от Персия. Понякога имаме нужда от влияния, които са пуснали дълбоки корени в някои части на света, както и от култури, които с удоволствие изследваме. Ако се замислим за албумите в метъла, което не правим твърде често, в средата винаги има ударни, две китари вляво и вдясно, бас отново в центъра и вокали, подплатени с някои ефекти. Ако си пуснеш друг стил, може би ще установиш, че ударните всъщност са изнесени встрани или не там, където си свикнал да ги чуваш. Moonspell следват определени клишета. Все пак сме израснали в такъв свят и това е начинът, който познаваме за композиране на музика. В културен аспект, следваме определени особености. Но когато го правим, не мислим до кого ще достигнем. Когато създаваме песен на френски, го правим, защото така чувстваме музиката, защото звучи добре. „1755” е на португалски на първо място, защото е логично да е така. Събитията в него се разиграват в Португалия, според нас португалският звучи по-брутално от английския. Дали манипулираме музиката в културно отношение? Със сигурност, защото сме израснали с тази култура. Все пак сме личности, които в някаква степен са оформени от културата, с която живеем. Тя стои в корените и е основа на нашата индивидуалност, което провокира невероятни влияния. Обаче в повечето случаи те са неосъзнати. За разлика от влиянията на другите култури върху нашата музика. Те са нарочни. Тогава наистина ги използваме осъзнато. Нормално е, когато искаме да изградим пустинна атмосфера, да използваме звуци и настройки, които предизвикват подобни усещания. Този начин на работа се използва от много групи и специално при нас при изграждането на звукови пейзажи, конкретни места, цветове, вкусове. В музиката ни има голямо разнообразие, породено от досега ни с различни култури и музикални изпълнения. И това е очевидно за всеки, които ни познава. Ще го формулирам така – В Moonspell използваме много външни културни влияния.