Предишният албум на ирландската инструментална рок банда God Is An Astronaut „Epitaph” беше вдъхновен от безсилието и гнева на братята Torsten и Niels Kinsella пред трагичната загуба на седемгодишният им братовчед Oisín. Три години по-късно гневът и агресията продължават, но „Ghost Tapes #10” действа като рестарт, обяснява Torsten Kinsella в специално интервю за „От другата страна”.

Интервюто с Torsten Kinsella (God Is An Astronaut) е излъчено в „От другата страна” по Радио Варна на 15.02.2021 година, както и в предаването „Евробокс” на програма „Хоризонт” на БНР.

От другата страна – Здравей, Torsten, защо новият албум на God Is An Astronaut се казва „Ghost Tapes #10”?

Torsten Kinsella – В третия инструментал от албума „In Flux” използвахме семпъл от американската психологическа пропагандна кампания „Операция: Блуждаеща душа”, която е проведена през Виетнамската война. Това е „Ghost Tape Number Ten”. Там можеш да чуеш гласове, за които се твърди, че са на убити виетконгци. Използвали са ги, за да всяват ужас и страх. Звукът и излъчван от високоговорителите на американските бази и на хеликоптерите. И те наистина са действали на виетнамските войници, защото виетнамците вярват, че мъртвите трябва да бъдат погребани или душата им ще се скита безцелно, потопена в болка и страдание. Опитах се да направя паралел, да пренеса всичко това в нашия живот, с усета към напрежението и всичко, което ни сполетява. А десетката е, защото албумът е под номер десет в дискографията ни и идеално се вписва в настроението на онова, което се опитваме да пресъздадем.

От другата страна – Какви усещания се опитвате да изградите в слушателите?

Torsten Kinsella – Винаги и постоянно провокираме личната интерпретация. Мога да споделя подробности за онова, което ни е вдъхновило да създадем композициите, но не обичам да се впускам в детайли, защото искам слушателите сами да достигнат до своите изводи, произтичащи от нашите намерения. Това, което мога да кажа е, че албумът е снимка на времето, в което е направен след „Epitaph”, който създадохме в памет на нашия седем годишен братовчед Oisín, чиито живот трагично беше прекъснат. От новия албум „Burial” е нещо като преход между двата албума. Опитваме се да продължим темата и в същото време отразяваме последствията от трагичното събитие. Няма как да се отървем от него. То все още ангажира съзнанията ни. Чувстваме го все едно ни е налегнал тежък махмурлук. И все пак се опитваме да продължим напред. Правим опит да направим рестарт и да не спираме, да се движим. В същото време „Ghost Tapes #10” обхваща не само времето около смъртта на братовчед ни, а и последните две години от живота ни. Спомням си колко изтощени бяхме тогава. Единственото усилие, на което бяхме способни, беше американското турне, което направихме. Визите бяха скъпи, напрежението, че може и да не стане, беше голямо. Три дни преди обиколката да започне, тъщата на Niels почина от рак. Той пропусна първите пет концерта. Първият беше в Ню Йорк. Трябваше да свирим без басист. Безпокойството беше навсякъде. По някакъв начин го направихме, не знам как. Получи се, но не и както бяхме планирани. След което Niels се присъедини към нас, но умът му беше другаде. Не се чувстваше на мястото си. Децата му загубиха баба си и за тях също беше труден момент. Той искаше да е с тях вкъщи. Когато се прибрахме, се чувствах много ядосан и разочарован. Под тяхното влияние, започнахме да създаваме агресивни композиции, изпълнение с напрежение, през които прозираха чувствата ни. Опитахме се да не ги задържаме в себе си, а с помощта на музиката да се освободим от негативната енергия, да я трансформираме в нещо позитивно. Огромна част от внушенията в албума идват от тези моменти. Разбира се, има и още. Jamie се завърна в групата и настояваше за много повече енергия. Вкара едно пънк отношение и по-шумни китарни тонове. С „Ghost Tapes #10” обединихме доста различни неща. Niels създаде някои по-агресивни бас линии. Така бих описал новия ни албум, ако трябва да навляза в детайли.

От другата страна – Новият албум освен агресия носи и вид духовно преживяване.

Torsten Kinsella – Особено в първата песен „Adrift”. Първата част от нея е доста агресивна, но след това влиза в едно духовно русло. Всичко зависи от чувствителността на възприятията и осъзнаването, че не можеш да промениш миналото, а трябва да го приемеш и да продължиш напред. Разбира се, в някои части от музиката има изключения. „Barren Trees” е типичния пример. Инструменталът е вдъхновен от времето в края на ноември и поемата на Робрът Фрост „Stopping by Woods on a Snowy Evening”. Всъщност за това парче създадох и няколко строфи. „Fades to Darkness / Frozen Ground / Leafs Fallen / Barren Trees / Snowy Twilight / Cold Moon Raising / Creaking Branches / Moving Shadows / Where the Specters of Winter Arising”. Тези думи пресъздадат състоянието ни в онзи момент от годината. Има я призрачността, има го приемането, но има и нещо зловещо, което дразни слуха, нещо, което настъпва след това, а то е превъплътено в „Spectres”. Една особена безнадеждност. Всичко това произтича от цялата негативност, от страха от случващото се, от цялото разочарование, което последва след смъртта на братовчед ни и опитът да се отърсим от тези чувства. Това е накратко преживяването „Ghost Tapes #10”. Връщам се на „Adrift”. Тя беше създадена през януари 2020 година. Точно в началото на пандемията. За мен пресъздава последствията от застоя на света. Осъзнаването от целия забързан живот и че заради пандемията трябва да намалим оборотите. Пресъздали сме го агресията от първата част. Втората е много по-спокойна, по-витиевата, приемаща и все по-меланхолична. Посланието е, че независимо от разочарованието, трябва да приемеш положението и да извлечеш най-доброто от него. За това е „Adrift”.

God Is An Astronaut @ Mixtape 5, 2018

От другата страна – Какво погребвате във втората композиция от албума „Burial”?

Torsten Kinsella – Трябва да се върна към предишния ни албум „Epitaph”, който, както отбелязах, беше създаден в памет на седемгодишния ни братовчед, който напусна толкова трагично живота. „Burial” е връзката между предишния и новия ни диск. Песента е за последствията от смъртта на Oisín. Чрез нея се опитвам да се отърся от чувствата на страх и скръб. Да си стъпим на краката и да продължим напред. Това обаче е много трудно да стане, защото след шока и загубата на някого, който ни е много близък, остават единствено ядът и гневът. В „Burial” има много мрак и ярост. Това е и първата композиция, която създадохме за „Ghost Tapes #10”.

От другата страна – Третата е „In Flux”, която ти донякъде представи.

Torsten Kinsella – Песен за настъпващия ужас, тя носи онова усещане на неизбежност. За нещо, което те преследва и колкото и да се опитваш, не можеш да избягаш. За нея, както отбелязах, сме използвали семпъл от американската психологическа пропагандна кампания „Операция: Блуждаеща душа” през Виетнамската война. Това е „Ghost Tape Number Ten”. Тя е наситена с напрежение и безпокойство. Инструменталът пресъздава настроенията, които ни бяха завладели през последните две години, следствие на загубата на Oisín. В нея са уловени цялата напрегнатост и безпокойство, които бяха наши спътници.

От другата страна – „Spectres”? Духове, призраци на какво?

Torsten Kinsella – Беше ме обладало едно призрачно усещане. Чувство на безпокойство, че ще се случи нещо, което не можеш да предотвратиш. Почти както в „In Flux”, но с по-различно настроение. В композицията има стаена надежда, има доста шугейз и мелодия. Все едно сме смесили сладкото с киселото. Както и „In Flux”, „Spectres” е част от същия процес на опити за освобождаване от негативните конотации, с които живяхме последните години, опит да се рестартираме. Без значение колко силно го желаехме, винаги се намираше нещо, което ни връщаше там, където сме били. В много случаи чувствахме около себе си някакъв субект, който не успявахме да прогоним. За това и инструменталът се казва „Spectres”.

От другата страна – „Fade” е най-бързата композиция във вашата дискография, нали?

Torsten Kinsella – Точно така. Тя е на Niels. Той измисли тази буйна и бърза бас линия в темпо 10/8, което преминава в 12/8. Сложна е. В нея искахме да вложим цялата си енергия, за да вентилираме съзнанията си. Да се освободим от всичко, вкарвайки го в композицията. В нея се усеща частица разрушителност. Опита ни да се преборим с миналото, да се озовем в момента, от който няма връщане назад, в който призраците вече нямат значение. За мен това е моментът, в който миналото избледнява.

От другата страна – Безплодните дървета ги отсичат.

Torsten Kinsella – Това е песента, създадена в онази част от годината, която определяме като края на ноември. Беше 2019. Това е най-емоционалната и обсебваща песен в албума. И единствената, в която има текст, вдъхновен от поемата „Stopping by Woods on a Snowy Evening” на Робърт Фрост – „Fades to Darkness / Frozen Ground / Leafs Fallen / Barren Trees / Snowy Twilight / Cold Moon Raising / Creaking Branches / Moving Shadows / Where the Specters of Winter Arising”. Думите са потъмнени в крайния микс. Искахме да наподобяват инструмент. Така чувствахме нещата. Не искахме да изпъкват, а по-скоро да звучат като мелодия.

От другата страна – Последната композиция от новия албум на God Is An Astronaut е „Luminous Waves”. Тя е най-бавната част от албума.

Torsten Kinsella – Донякъде искахме да завършим по този начин. Не искахме темпото да намалява постепенно от началото до края, защото щеше да противоречи на търсенията ни за албума. Създадох композицията на акустична китара със спайдъркапо. По този начин улових звука на прииждащите вълни на моретата и океаните, които са получили името „светещи вълни”. Използвах и електрическа китара като контрапункт на мелодията. Фантастичният британски челист Jo Quail също участва в албума. Исках гост и реших да е той, като му изпратя точно „Luminous Waves”. Той я върна с наистина красива и вдъхновяваща мелодия, създавайки страхотен атмосферичен фон. Много приятен начин да завършим албума. По-добре със затихваща и бавна музика, избягвайки от изтощителното препускане и преминавайки в по-спокойни води. Харесва ми начинът, по който се получи.

От другата страна – Почти 20 години по-късно създаването на музика по-отговорно ли е днес?

Torsten Kinsella – Това, което мога да отбележа е, че всичко, което сме създали, е като снимка на момента, в който е създадено и дава представа за чувствата ни тогава. Бих отбелязал също, че с времето сме надграждали и сме станали по-последователни, в онова, което избираме да вложим в музиката ни. „Ghost Tapes #10” е десетият ни албум. Не искаме да вкарваме в един диск колкото се може повече материал, защото по някакъв начин ще започнем да се повтаряме. Днес искаме да сме по-фокусирани, вместо да предлагаме необхватно разнообразие или да сложим всичко в една чанта. На първо място искаме да не се разпиляваме. Наясно сме, че слушателите ще сравняват новия ни албум със сътвореното в миналото. За това отговорността, която стои пред нас, е да сме концентрирани, да следваме една посока и да не се самоцитираме.

God Is An Astronaut @ Mixtape 5, 2018

От другата страна – Къде при Вас се намира пресечната точка между наивността на младостта и мъдростта на зрелостта?

Torsten Kinsella – В самото начало, когато започвахме да създаваме музика, говоря основно за God Is An Astronaut, когато започвахме, мечтаехме да свирим в голяма рок банда или поп група. Това ни вдъхновяваше. С времето разбрахме, че музиката всъщност съществува, за да задоволяваме себе си, да откриваме себе си, за да изразяваме себе си и своите чувства, вместо да копираме нечии други. Според мен съществува една червена линия, след която ставаш по-зрял, създавайки музика за себе си, а не се опитваш да се представяш за нещо, което не си. Това е първата фаза. Следващата е, че правиш всичко възможно, за да сключиш звукозаписен договор. Ние създадохме свой лейбъл и по този начин казахме сбогом на музикалната индустрия. Не искахме да губим десет години, за да подпишем със звукозаписна компания. Така се сблъскахме с нещо интересно. За първи път записвахме албум, който ние искахме да слушаме, без да се питаме, какво биха искали да слушат хората. Без излишни догадки. Записахме онова, което искахме. Бяхме щастливи с резултата. Той беше всичко, което искахме да издадем и това е. Бяхме проявили някаква невинност. Нямаше ревюта, просто издадохме албума и интересът към него ни изненада. Изненадат ни, че някой наистина проявява интерес към него. По същия начин постъпихме и с „All Is Violent, All Is Bright”. Той се прие фантастично. В този момент бяхме убедени, че каквото и да направим, не можем да сгрешим. A „Moment of Stillness” също беше приет много добре. Привлече и много нови фенове. Когато издадохме „Far from Refuge”, за първи път се сблъскахме с критиката. Преди не ни се беше случвало. Това, което последва, беше, че повечето хора ни бяха открили с „All Is Violent, All Is Bright” и каквото и да направехме след това, се сравняваше с него. Тогава се появиха догадките, настроенията и представите, че всички искат втора част на „All Is Violent, All Is Bright”. Един от признаците на съзряването е, когато осъзнаеш, че няма как да повториш онова, което си създал, защото вече не си личността, която го е направила. Смятам, че това е пресечната точка, в която си казваш, че миналото принадлежи на миналото, а ти трябва да вървиш напред. Това ни провокира да създадем следващите няколко албума, които ни поведоха в съвсем различни посоки. Искахме да продължим напред точно по този начин. И го направихме. Стигнахме до „Epitaph”, който е много голям момент от кариерата ни. Той беше вдъхновен от ужасна трагедия. Но и ме накара да проумея, че когато моментът е трагичен, не са необходими думи, за да бъде обяснен. Достатъчна е музиката, защото тя извира от източника на трагедията. Това е същността на God Is An Astronaut. От тогава все повече се заслушваме в онова, което става в живота ни и се опитваме да го документираме по някакъв начин. Всеки един от нас, от хората навсякъде по света, носи своята оригиналност и всеки е уникален по свой начин. И когато сложиш повече от себе си в музиката, тя винаги ще бъде уникална. Като по този начин слушателите ще могат да се идентифицират с онова, което смятаме за искрена емоция.

От другата страна – Защо е толкова важна връзката на изкуството на реалността?

Torsten Kinsella – Мога да говоря само за God Is An Astronaut. Имам познати музиканти и съм срещал други, които използват изкуството като бягство от реалността. Опитват се да се разграничат от нея. Това е техният начин. Основата на моето вдъхновение е реалността. Тя е енергията, която ме издига. Не мога да се изразявам много добре с думи. Музиката е естественото средство да го направя. Нека говорим с примери. Представи си, че имаш много лош ден. Опитваш се да композираш нещо. Последното, което ще напишеш, ще е весело. Ще се получи истинско, само ако си мотивиран да си искрен, без да мислиш дали то ще докосне някого по някакъв начин. При останалите стилове е различно. При техното целта е да накараш хората да танцуват. Това при нас не работи, а и не става дума за танци. Аз искам да имам възможността да изразявам себе си и музиката ми предоставя тази възможност.

От другата страна – В музиката на God Is An Astronaut няма думи. Предизвикателството пред Вас е доста по-голямо, защото трябва да предавате вокалите без текстове.

Torsten Kinsella – Както казах имаме някои текстове, но те нарочно са заглушавани от инструментала. Нека да споделя нещо, което ми се струва интересно. Когато в една група има вокалист, върху създадената базова мелодия, той нахвърля вокалните партии. Когато аз създавам музика, аз всъщност я изпявам. Всичко, всяка една мелодия е първо изпята от мен. За песента „Fade”, когато Niels беше готов с бас партията, следващото нещо, което направих, е да измисля вокална мелодия. Т.е. винаги изпявам онова, което искам, независимо че нямаме думи. Във „Fade” има синтезаторни мелодии, които преди това бях изпял. Така в един момент вокалните линии, са изсвирени от даден инструмент. Но винаги става дума за пълнокръвна мелодия, не просто някакъв мотив от нея. И когато завършим инструменталната част, просто не остава място за вокали. Така композирам. На първо място трябва да създам основа. Мелодия или линия, за която да си кажа – „Това е, харесва ми!” Пример мога да дам и с „In Flux”. Солата, мелодиите, всичко предварително грубо съм го изпял в репетиционната, където Jamie го поусложнява. Но в основата винаги стои мелодия или линия, с които заместваме вокалите.