Интервю със Sami Hinkka (Ensiferum)

За 30 години сме гледали Ensiferum четири пъти в България. В края на миналата година финландците пуснаха новия „Winter Storm“ – девети в дискографията им.

Да се надяваме, че бандата ще го представи и с концерт в България. Иначе за албума и по други теми гост в „От другата страна“ е басистът на бандата Sami Hinkka. И като стана дума за другите теми… Ами, в тях има и котка… Всъщност не една, а три…

Интервюто със Sami Hinkka (Ensiferum) е излъчено в „От другата страна“ по Радио Варна на 19.05.2025 година.

• От другата страна - Привет, Sami, по какъв начин новият албум на бандата „Winter Storm“ запълва пъзела зад името Ensiferum?

Sami Hinkka - По дяволите... Предполагам, че за всяка група, всеки албум е част от пъзела. И тази част е формирана през последните няколко години преди издаването на албума. Винаги съм усещал нещата по този начин, когато съм хвърлял поглед в миналото. Имаме дълга история и в същото време съм записвал и с други групи. По-специално с Ensiferum мога наистина да видя с очите на душата ми къде сме били като индивидуалисти и като група, когато сме работили и композирали даден албум. Последният „Winter Storm“ наистина отразява много добре последните, нека да кажем, четири години. Защото през тях основно композирахме. Заради пандемията. Той със сигурност е най-сериозният албум, който някога сме създавали. Най-гневният и най-тъжният, който някога сме направили. Теми, които ние като музиканти, трябваше да изкараме от себе си. И е чудесно, че най-накрая дискът е факт. Получихме много положителни фенски реакции. Нищо, че не е най-лесният албум, който сме създавали и по-специално днес, когато вниманието, което хората отделят, е все по-малко с всички тези TikTok видеа. Създаването на албум, в който средната дължина на песните е 6-7 минути, е предизвикателство. И все пак реакциите са наистина добри и доста се вълнуваме от престоя на Winter Storm в световните класациите, нищо че за метълът това не е кой знае какво. Абе, какъв е този шум? От теб ли идва или от мен... Господи, това е котката ми. Ей, не ми късай раницата…

• От другата страна - Така ли си си представял Ensiferum преди почти 30 години?

Sami Hinkka - Безумно е да се говори за такъв период от време. Ако се замислим, това е цял живот. Когато се погледна в огледалото, виждам посивялата ми брада, бръчките. Също така по всяко време мога да взема личната си карта и да видя, че съм стар като времето. Обаче, не се чувствам по този начин. Нашето е и един вид работа в музикалния бизнес. Понякога е много изтощително. В същото време винаги те държи изправен и нащрек, постоянно трябва някак си да се обновяваш, всеки път да предлагаш по нещо ново. Което означава, че постоянно трябва да се предизвикваш. Т.е. няма как да си кажеш, че знаеш как се правят нещата и до пенсионирането си ще караш по този път. Може би по някакъв начин това изкривява перспективата за времето. Защото то наистина лети много бързо. Издаваме албум, тръгваме на турне за няколко години, след което правим следващ албум. И ми изглежда, че съм в бандата все едно от пет години. А вече са минали 20 откакто съм в Ensiferum. В същото време ние сме привилегирована група. Разбира се, че не свирим на стадиони. Но на всеки музикант му се иска. Е, не всеки обича да прави турнета и концерти. Познавам страхотни музиканти, които композират невероятни неща, владеят инструментите до съвършенство, но не обичат да правят концерти. Аз съм на другия полюс. Никога не съм бил най-добрият басист и определено не най-добрият композитор, но обичам да свиря на живо. Основната причина, заради която си обичам работата. Бих казал, че ще излъжа, ако кажа, че не искам да бъда в по-голяма група, да свиря в по-големи зали, да достигна до повече хора и да пътувам още повече по света. Като млад мечтаех за тези неща. Но дори и да не звучат реалистично, винаги трябва да си поставяш високи цели. Хубаво е да сме реалисти, но постоянно трябва да мечтаем, като личности и като човеци. Аз например съм маниак на тема наука. Преди няколко десетилетия казах, че искам да живея, докато човечеството не стъпи на Марс. И сме опасно близо до този момент. Защото все още не ми се умира... Искам пред себе си да имам още няколко десетилетия. Искам да кажа, че все още се чувствам по този начин. Връщам се на „Winter Storm“. Той наистина е нещо забележително и доста предизвикателен за композиране. Но усещам, че в групата има много хъс. И дори вече работим по следващия Ensiferum. При нас никога не съм виждал застой. Нещо от рода, че сме достигнали нивото, където сме щастливи да бъдем и това е. Напротив, постоянно се предизвикваме и побутваме. Много от приятелите ми в музикалния бизнес, които работят с много по-големи групи, т.е. седят от другата страна на масата, не са музиканти, но са в бизнеса, са ми казвали, че Ensiferum могат и да са много по-големи, ако бяхме давали на хората, каквото искат. Което примерно означава албум след албум много повече купонджийски песни и парти песни. Но ако бяхме тръгнали по този път, за нас това би било комерсиално самоубийство. Все още подхождаме егоистично, като създаваме музика на първо място за себе си. Надявайки се, че феновете ще продължат да я харесват. И така постепенно ще станем по-големи. Ще видим…

• От другата страна - Кой албум създадохте по-трудно? Едноименния първи или последния „Winter Storm“?

Sami Hinkka – „Winter Storm“. Когато сте млада банда, когато започвате, имате тонове идеи, имате толкова много музиканти, които са ви повлияли и все още търсите собствения си звук и стил. Не казвам, че създаването на албума е лесно за коя да е група, но ние вече имаме девет, което означава, че сме издали почти 100 песни. Не гледаме на тази работа като на бреме. Примерите са предишните ни албуми. Все пак те вече са създадени. Т.е. след „Winter Storm“ е време да продължим напред, да видим какъв суров материал имаме и да започнем, да композираме от него. Както казах, нямам предвид, че предишните ни албуми са били бреме. Разбира се, всеки от тях е нещо, с което един музикант трябва да се гордее. Но последният беше труден. Достатъчно сме привилегировани да сме в този цикъл от почти 20 години - пишем албум, издаваме албум, после няколко години сме на турне, след което създаваме албум, издаваме албум, после няколко години на турнета. Когато един албум стане факт, винаги тръгваме по света, преживяваме, живее, трупаме опит, срещаме нови хора, посещаваме различни места. И в същото оставяме настрана нормалния си живот. Предишният ни албум „Thalassic“ беше издаден, когато удари Ковид-19. Цялата планета беше затворена. За това и ние се върнахме в репетиционната и започнахме да композираме, без да преминем през нормалния цикъл за една банда от турнета и живот на колела. Не беше никак лесно. Наистина беше голям ритник в топките… И в лицето… И в корема. За това и „Winter Storm“ е най-трудният ни албум. Не знаехме какво ще правим, какво ще се случи със света. Днес е лесно да погледнем назад. И да видим, че не беше леко и светът не е вече същият, както през 2019. Не можем да се върнем във времето. Колкото и да съм луд по науката, съм реалист. Днес светът се намира в коренно различна ситуация. Времето за музика на живо, все още не е от най-лесните. Все още заплащането е малко. Така че „Winter Storm“ е най-трудният албум, който някога сме създавали.

• От другата страна - Как се запазва тази младежка енергия от началото до днес?

Sami Hinkka - Любовта към музиката. Звучи много клиширано, но това е причината да започнем да свирим. Аз бях на 11. Започнах, само защото исках да свиря с по-големите ми братя. Които ми отвориха очите за хеви метъла. Израснах с рока и хеви метъла. Когато бях на 10-11 по-големият ми брат вече интерпретираше впечатляващо партиите на Yngwie Malmsteen. Изпълняваше Pink Floyd, Black Sabbath. Аз исках да свиря заедно с него. Основата причина да настоявам за музикален инструмент, беше, че исках да свиря с някого. Смятах, че музиката е страхотно нещо и исках да правя нещо подобно. И това мое желание е налично и днес. Все още искам да свиря с добри музиканти и с приятелите си. Да свиря с други хора. Нещо, което винаги казвам на хлапетата или на по-възрастните, които искат да се занимават с музика. Да намерят време да свирят с различни артисти, в различни стилове. Защото по този начин ще се развият като музиканти и, може да прозвучи твърде хипарски, но и като човешки същества. Защото, когато работиш с различни хора, прихващаш по нещо и от тяхната гледна точка. Когато бях хлапе, нямаше чак толкова много басисти. Спомням си един конкурс за групи в един младежки дом в града, от който съм. В конкурса участваха седем банди. Аз свирех в пет от тях. Защото нямаше басисти. Свирех фънк, дет метъл, финландски поп, някакви бавни неща и какво ли още не. Баща ми беше музикант. На различни събирания ми се налагаше да свиря и евъргрийни, в компании, на коледни партита. Щастлив съм, че имах шанса да мина през всичко това. Никога не съм настоявал пред себе си, че искам да съм рок звезда. Исках да свиря с хора. Когато почувстваш енергията от живото свирене и по-специално, когато си пред метъл публиката, защото съм изпълнил много шоу програми и в други жанрове, но когато изляза пред металните глави, се чувствам като част от едно голямо щастливо семейство. Няма бариери. Ходих да гледам Pain. Познавам ги. Правили сме турне с тях. Обичам ги. По време на изпълнението им скачах в мошпита. Чувствам се по един и същ начин, когато съм пред сцената и на нея. Когато музиката те обладава, а публиката полудява. Чувството е фантастично. Без значение дали си на сцената или в публиката. За това и живото свирене за мен определено е най-доброто, което можеш да преживееш в музиката.

• От другата страна - Науката ли ти е хоби?

Sami Hinkka – И тя. Обичам да чета. Но честно казано, когато Ковид-19 удари, трябваше да си намеря работа, която все още имам. За това и започнахме това интервю след 16 часа финландско време. Обичам работата си, но тя ми отнема по осем часа от деня. Също така имам две банди. Всъщност три, ако броим и соловите ми занимания. Което не ми позволява през последните години да чета, колкото ми се иска. Тъжно е, защото четири години са много време, ако ги измерваме в човешки живот. Обичам да гледам филми. Обичам всякакъв вид бягство от реалността. Като финландец, не го намирам за твърде специално, но обичам да се разхождам сред природата. Звучи клиширано, но наистина ми харесва. Обикновено докато се разхождам, слушам музика. Когато съм сам и съм на дълга разходка си слагам слушалките и… В момента слушам доста албуми на банди, които харесвам. Става въпрос за новите на Nightwish, Wintersun… Swallow The Sun - присъствах на предварителното прослушване. Обичам музиката, но съм доста нехаен към нея. Обикновено се ограничавам с няколко групи, които познавам, но ако някой ми препоръча нещо, определено ще приема да го чуя. Също така имам три котки. Обичам животните.

• От другата страна - По какъв начин твоите хобита и трите котки влияят на творческата ти работа?

Sami Hinkka - Сами по себе си филмите и литературата имат своето влияние. След присъединяването ми към групата преди 20 години, аз пиша повечето от текстовете. В новия ни албум „Winter Storm“ те са създадени на основата на непубликуваната ми все още фентъзи книга, която все ще бъде издадена някога. Разбира се, че хобитата ми и нещата, които обичам, влияят върху музиката ми и текстовете, които пиша. Процесът е естествен. В соловия ми проект има песен, която посветих на една от котките ми, защото е вдъхновена от нея. Животното е изпълнено с любов дори и по средата на нощта. Идва, отърква се в главата ми, започва да мърка, а аз избухвам, че моментът за подобни ласки не е от най-подходящите. Казвам й, че е прекрасна, но имам нужда от сън, защото трябва да ставам в 6 часа, за да отида на работа. Но от друга страна няма как да се сърдиш на някого, който е изпълнен с толкова любов.

• От другата страна - Предимство или недостатък е за Ensiferum, че се появят преди ерата на Интернет?

Sami Hinkka - Това е абсолютно предимство. И в същото време е голям недостатък от гледна точка на времето, защото то си тече и не чака никого. Аз самият наистина обичам технологиите. Обаче от друга страна технологиите като социалните медии са съвсем различно нещо за мен. Виж, обичам технологиите, искам да видя как човек стъпва на Марс, както казах по-рано. Голям фен съм на развитието на роботиката и съм любопитен да видя накъде ще се развие науката. А социалните медии не са нещото, с което сме пораснали. Като за финландец и предполагам за повечето хора, а техните мнения съвпадат с моето, Ensiferum е най-лошо представящата се банда в социалните медии. Това е така, защото постоянно чувстваме, че няма какво да кажем. През повечето време се чудим на кого ли ще му пука, какво правим или какво сме яли днес или с кого сме се срещали. Ако се мотая с приятелите ми и се снимам с тях за социалните медии, кой всъщност ще се интересува наистина от това? Все едно правя нещо странно. Тези платформи са слабата страна на бандата. Младите банди израстват със социалните медии. За тях е естествено постоянно да присъстват там и да създават съдържание. А днес е много по-лесно да се прави съдържание с всички тези технологии. Софтуерът става все по-добър. Изкуственият интелект? Той вече променя играта. Мисля си, че е предимство, че не съществуваше, когато групата беше основана и дори, когато аз станах част от Ensiferum. Не беше по-лошо. Интернетът беше за маниаци. Тогава бандите се занимаваха повече с музика. Ставаше въпрос само за музика. Нямаше напрежение, че когато си в студиото непременно трябва да направиш клип за социалните медии. Днес по турнетата всеки ден се правят снимки, а тогава просто създавахме музика и правехме концерти. По някакъв начин времената бяха много по-обикновени. В същото време, както отбелязах, обичам технологиите. С тяхна помощ светът става все по-малък. Ето ни двамата с теб, правим видео интервю. Всичко беше организирано чрез имейл, за няколко дни. Ето ни сега. Не мога да кажа, че дигиталнит свят като цяло е нещо лошо. Не, в никакъв случай. Интернет и новите технологии, които се развиват, са фантастични. Щастлив съм, обаче, че съм достатъчно възрастен и за всичко, което съм преживял преди социалните медии и без мобилни телефони. Тогава имаше нещо чисто и истинско, без постоянния натиск, че от всеки момент трябва да създаваме съдържание.

• От другата страна - Има ли опасност Изкуственият интелект да измести истинските творци?

Sami Hinkka - Той е наистина инструмент, който променя играта. Когато правя демо записи това, което използвам, не е точно Изкуствен интелект, но ги създавам на компютър, имам софтуери, редя барабаните, защото не мога да свиря на ударни. Мога да ги редактирам, за да се впишат в китарните рифове. Но това са инструменти. Навремето правих демо записи на клавир, който предлагаше ритъм семпли. А сега мога да използвам записи на някой студиен барабанист, който е изсвирил лупове, които придават буквално студийно звучене на демотата. Пак ще кажа, че съм много навътре в технологиите. Но дали Изкуственият интелект ще замени музикантите? Предполагам. Възможно е.

• От другата страна - Представи си как с Изкуствен интелект изкарваш рифовете на Jeff Hanneman и свиренето на Chuck Schuldiner…

Sami Hinkka - Смятам, че тези неща са просто забавни трикове. Играчки. Но, ако започнем да мислим в тази посока, като потребител на музика, като човек, който се наслаждава на изкуството (може и да греша), но нека да видим какъв Skynet ще излезе от цялата тази глупост. Все пак мисля, че повечето човешки същества все още искат зад волана да има човек, ако ме разбираш. Примерно имат някаква история, която да разкажат чрез изкуството си. И тогава могат да използват изкуствен интелект като инструмент, за да я подобрят, да я направят по-добра, да намират по-лесни начини за нейното създаване. Както казах, не мога да свиря на ударни, но за мен е много по-лесно да използвам технологията, за да правя демота. Така че след това всъщност да ги покажа на колегите си от групата. Тогава истинският барабанист може да го изсвири. Изкуственият интелект е инструмент. Нека да видим какво ще стане след 100 години. Със сигурност положението, ще е коренно различно. Технологиите се развиват много бързо. Дори не можем да ги разберем. Аз не мога да им насмогна. Не мога непрекъснато да следя развитието им. Не работя в сферата на високите технологии, но съм любопитен. Преди време разговарях с един мой приятел, който работи във филмовата и рекламната индустрия. Темата беше Изкуственият интелект. Как той рефлектира върху тяхната работа, защото те все пак правят филми и реклами. При всички разговори, които е водил с хората от индустрията, става ясно, че зад творческите решения все още трябва да има човеци. Изкуственият интелект може и да разполага с всичката информация, да работи с всички данни, отвъд разбиранията на обикновения човек, но за да бъде създадено нещо ново, иновативно, трябва човек. Смятам, че човешкият мозък е все още много по-свързан с човешките емоции. И това ще бъде движещата сила. Компютрите са много по-напреднали от нас. Тази игра вече сме я загубили. Първата игра на шах с компютрите я загубихме и то преди десетилетие. Но те едва ли ще изместят творческото начало, емоционалното ниво на изкуството. Да видим, както казах, какво ще стане след 100 години... Кой знае дали Изкуственият интелект няма да се осъзнае и ще бъде наясно със себе си? Може би вече води борба вътре в себе си, че е създаден като изкуствен интелект в свят на хора и е създаден, за да ги уважава. Можем да навлезем в наистина дълбоки философски въпроси за съществуването. Това може да е интересно. Извинявай, че продължавам да се повтарям отново и отново, но дайте ми изкуствен интелект. Подкрепям неговото съществуване, но като инструмент.