Интервю: Sully Erna и Shannon Larkin от Godsmack

Интервюто на Мартин Николов със Sully Erna и Shannon Larkin (Godsmack) е излъчено в „От другата страна” по Радио Варна на 25.03.2019 година.

За първи път Godsmack ще свирят в София. Датата е 30 март. Преди това, през 2015, бяха в Бургас. Вокалистът на групата Sully Erna има три самостоятелни концерта. И при него, и при Godsmack залите са препълнени. Така ще стане и в Арена Армеец. Преди това, обаче, можете да прочетете интервю със Sully Erna и барабаниста Shannon Larkin.

Кой е вашият най-рокендрол момент?

Shannon Larkin – На пътя сме от много време. Най-якият момент в кариерата ми е, когато получих първата си златна плоча. Когато станах част от Godsmack, те ми казаха, че печелят платинени албуми и точно това ще стане и с мен. Обаче аз си настоявах за златната плоча. Те доста се учудиха, защото платинен албум е по-добре, означава повече продадени копия от него. Така е, ама на мен не ми пукаше, защото си исках златната плоча. Цял живот съм работил за нея. Останалите обаче ми казаха, че едва ли ще стане, защото трябва да се печелят пари. Както и да е. Един ден обаче ме изнедаха. Бяхме на турне с Metallica, бяхме в Лондон, бях забравил за златните плочи. Момчетата ми сложиха нещо на главата и ме заведоха в една стая. И там ми връчиха първата ми златна плоча. Това е най-якият ми момент. Бях с Godsmack на турне с Metallica и получих златна плоча!

Sully Erna – Преживял съм много звездни мигове. За някои от тях няма как да говорим, защото имаме семейства. Но ще посоча един и това е, когато изпях „Heaven And Hell“ с Black Sabbath. Това за мен беше наистина много голямо преживяване в рокендрол света. Бяхме на турне с тях през 1999-2000. Дойдохме в Европа. Бандата беше на сцената за саундчек, но Ozzy никога не прави проверка на звука. Тогава Tony Iommi почука на вратата ми и ме попита дали бих могъл аз да направя саундчека, като изпея песен на Black Sabbath. Попита ме дали знам „Heaven And Hell“ и аз от говорих – „Боже Господи, разбира се, че я знам!“ Тогава се качих на сцената и бях вокалист на Black Sabbath за една песен. Беше страхотно.

Работа на артиста е да завладее публиката, но слушането не е само пасивен, а и активен процес. Каква е ролята на слушателя в процеса на музикална комуникация?

Sully Erna – Добър въпрос…

Shannon Larkin – Това са много умни въпроси за един музикант… Феновете са най-важни за групите, защото ако нямаше публика, ние нямаше да правим концерти. Всеки музикален стил има по-пасивна публика от нашата. Нашата е много активна, дори агресивна. Тя участва докрай по време на шоуто, подскача, крещи, пляска, вдига шум. Това ни харесва. Харесва ни възможността да сме едно цяло с феновете пред сцената. Страхотно е. Това прави и концертите ни по-добри. Понякога самата пубика реагира доста откачено. Имахме изяви в Австрия и Швейцария – феновете седнаха на земята и започнаха да се държи така, все едно плават с лодка. Преди да се втурнат в мошпита, те седнаха на земята и започнаха да гребат, все едно са в лодка. Никога дотогава не бяхме виждали подобно нещо – очите ни изкочиха. Но целта ни винаги е била публиката да е неделима част от нашето шоу.

Sully Erna – Слушането на музиката ни от феновете е толкова важно, колкото работата на групата. Понякога, когато стане дума за слушане, всъщност говорим за чувства. Музиката се усеща, но не става дума за физически контакти. Ако погледнем нещата по-технически – музиката всъщност е вибрация и звукови вълни. От които вибрират тъпънчетата. Така се възприема музиката. Смятам обаче, че тя е по-скоро усещане. За това и докосва хората емоционална. Защото я усещат. И ако се върнем на публиката и допуснем, че тя чува музиката, ако се опитаме да обясним как точно става това – стигаме до усещанията на вибрациите. Така че остава въпросът – чуваш или усещаш.

Публиката и критиката очакват ли твърде много от Вас?

Shannon Larkin – Не мисля, че публиката и критиката очакват твърде много от нас. Това, което те искат, е да получат яки песни и точно това винаги се опитваме да правим ние. Никога не съм бил под напрежение по този въпрос. Особено заради очакванията на критиката. Разбирам, че светът се нуждае от критици, но през повечето време въобще не съм съгласен с това, което казват особено по отношение на групата. Случва се често, когато слезем от сцената да си кажем, че сме направили добро шоу и на следващия ден да прочетем репортаж, в който се казва, че концертът не е бил на ниво. Всеки си има мнение, както е със задниците.

Sully Erna – Съгласен съм с Shannon. Феновете очакват от нас да ги забавляваме. Да направим добро шоу. Да свирим добре и точно това правим всяка вечер. Тази група е вярна на принципите си. Последователна е в това, което прави. Разбира се, има моменти, в които няма как да оправдаем очакванията. Като например, когато феновете искат да сме с тях постоянно. Това няма как да стане физически. Не че не ни пука, но няма как да се здрависаме с 50 хиляди души всяка нощ. За това го правим с помощта на музиката. Невъзможно е да се снимаме с всеки поотделно. Смятам, че понякога феновете го очакват, искат го и когато ни видят как се качваме в буса и си да заминаваме, са разочаровани. Не могат да си обяснят, защо не сме отделили една секунда, за да им дадем автограф. Не го правим, защото преди това сме го направили за други 1000 души и ако продължим така, ще останем през цялата нощ и няма да можем да направим следващия концерт. Така че подобни очаквания от страна на феновете трябва да са занижени. Някои разбират, но други не.

Shannon Larkin – Ето още един пример. Представете си, че съм в ресторант. Стоя си там и изведнъж виждам Liam Gallagher да хапва на съседната маса. Няма да стана и да го занимавам със себе си. Харесвам Oasis. Liam Gallagher е един от любимите ми вокалисти, обаче, няма да си позволя да го заговоря, докато се храни. Защо тогава трябва хората да правят това с мен? Разбирам, че не отнема толкова много, но понякога трябва да има някаква граница. В България, няколко фена ни посрещнаха на летището предишния път и поискаха да се снимат с нас. Дори поискаха да си сваля слънчевите очила. Категорично отказах. Понякога хората очакват повече, но ние винаги сме смятали, че музиката е по-важна от всичко друго.

Сънувате ли в цветно или в черно-бяло и как сънищата Ви се отразяват на музиката Ви?

Sully Erna – Гледал съм доста документални филми, в които се обяснява, че сънищата са черно-бели. Това е научно доказано, може би. Не знам. Обаче те не оказват влияние върху музиката ми. Моите сънища са тотално откачени и никога нямат смисъл. Имал съм сънища, в които пия с Shannon. В повечето от тях съм около дома си, завивам зад ъгъла и се озовавам в Далас, Тексас. Или пък съм с някоя страхотна мацка, целувам я, отдръпвам се и тя се оказва барабаниста ни. Обаче пордължавам с целуването, защото той трябва да е тя, ама лицето нещо не пасва. Сънищата ми са откачени и без смисъл, и по никакъв начин не влияят на музиката.

Shannon Larkin – Моите сънища са нормални. Аз пък сънувам текстове. И това наистина влияе на музиката. Събуждал съм се и винаги съм имал нужда от химикал и лист хартия до леглото ми. Сега вече използвам диктофон, защото ми е по-лесно да се записвам. Но винаги сънувам тескстове. Понякогта не са добри, но понякога имам страхотни попадения.

Представете си, че сте на концерт и един от членовете на групата се самозапалва. Обаждат Ви се, за да го заместите. Коя е групата и кой е музикантът?

Shannon Larkin – Добър въпрос. Ако имам шанса да изляза на сцената с друга група, това определено ще е Black Sabbath, а аз ще бъда на мястото на Bill Ward!

Sully Erna – При мен е малко по-сложно. Колебая се между няколко музиканти и банди. Причината е, че съм мултиинструменталист. Свиря на барабани от доста време и ще съм щастлив, ако имам шанса да заместя John Bonham от Led Zeppelin. Смятам, че ще е страхотно. Или пък Neil Peart от Rush, мога да изсвиря всичко, което е създал. Но бих искал да съм на мястото на James Hetfield, защото смятам, че наистина мога да се справя с вокалите в песните на Metallica и то доста добре.

До колко културните различия влияят върху възприемането на изкуството и обратно как възприемането на музиката се влияе от културните различия?

Sully Erna – Още един добър въпрос!

Shannon Larkin – Ако се върнем към началото на рокендрола, той започва с американския блус. Ако намесим културното влияние, всички британски групи, са слушали тези блусмени. Момчетата от Led Zeppelin, от Black Sabbath, а преди това са били The Beatles. Тези групи са много повлияни от нашата блус музика, създадена в Америка, повлияла им е и на нейната база те са създали нещо свое, което прехвърлено отново отвъд океана, повлиява на нас, поставя началото на ново културно влияние в музиката. И това „напред-назад“ се повтаря. Няма как да включа България обаче. Не познавам нито една местна група, не знам дали ние сме повлияли на някоя, надявам се, че има такива. Но англо-американските ми примери са по-добрия вариант.

Sully Erna – Това е страхотен пример, но аз имам малко по-различен поглед. През 1993 година бях барабанист на Strip Mind. Имахме разговор с „Warner Bros.“, влязох в офиса им, за срещата, видях се с една дама, която отговаряше за международните връзки. Тя слушаше една група, която много ме заинтригува. Попитах я, кои са тези, а тя отговори – Dead Can Dance. Тази група веднага ми въздейства. Заради нея написах песни като “Voodoo” и “Serenity”. Дори и в соло проекта ми „Avalon“ има много уърлд музика, мистика и трайбъл мотиви. Певецът им е от Австралия, а останалите – от Ирландия. Мисълта ми е, че тяхната уърлд музика ни е докоснала по много различни начини. Вдъхновила е нова музика и нов звук. Ако хората не комбинират различни музикални жанрове, няма как да измислят нови стилове. Ray Charles е свършил перфектна работа като е съчетал госпъл и блус. И по този начин се е превърнал в легенда. Това се отнася и за много други. Смятам, че културните различия помагат на музиката и музиката помага на културата.

Последен въпрос – ако имахте шанса да срещнете 20-годишните си проекции, какъв съвет бихте им дали?

Shannon Larkin – Ще му дам същия съвет, който давам на всеки млад музикант – „Не се забърквай с алкохол и наркотици, грижи се за тялото си и за себе си, и продължавай да създаваш музика“.

Sully Erna – За мен това е много хлъзгав въпрос. Ще се опитам да го подготвя за разочарованията. Като родители, като по-стари, като модели за подражание, онова, което правим с децата, особено като родители, е винаги да се опитваме да ги накараме, да се усмихват, да ги виждаме щастливи. Все пак за това живеем – децата ни да са щастливи. Не смятам, обаче, че родителите отделят време, за да им говорят за разочарованията. За мен това е едно от нещата, за които младите трябва да бъдат подготвени в живота. Те трябва да са наясно, че не винаги ще са от печелившата страна, че не винаги ще получават работата, която заслужават. И тези моменти ще пораждат напрежение. Това не е като да спечелиш видео игра. Понякога е хубаво да им покзваме, че не винаги нещата ще стават по техния начин. Защото с течение на живота ще се сблъскат с много разочарования – в училището, на работата, в преследване на кариера. За това смятам, че е много важно, с тях да се говори за това. Мен никой не ме е подготвял за разочарованията и трябваше да се уча в движение. И заради липсата на хубаво детство и заради това, че сам съм намирал изход от подобни ситуации, и съм разчитал само на себе си, днес по-ясно разбирам нещата. За това бих искал да се върна назад и да кажа на онова хлапе, че понякога ще има разочарования, но ще трябва да отстъпи назад, за да опита отново. Защото това ще го направи по-силен. Може би точно този съвет бих дал на 20-годишния Sully Erna – да продължава да се бори.

Shannon Larkin – И да не се жени…