Малко са хората, които не биха разпознали лицето на легендарния басист и съосновател на култовата рок банда Red Hot Chili PeppersМайкъл Балзари – Flea. Но само най-заклетите фенове на групата ще разпознаят Флий от корицата на неговата автобиографична „Трип за децата”, която излиза на български година след представянето си пред света.

Изданието е в превод на Андрей Ч. Арнаудов и носи логото на издателство „Кръг”, а великолепното оформление на корицата, дело на Милена Вълнарова, калиграфски имитира почерка на самия Флий, подпечатвайки го с култовия му усмихнат подпис. На бандерола към изданието пък българските почитатели на RHCP ще разпознаят снимка на басиста от експлозивния концерт на бандата в София през 2012 г.

Само преди година медиите по цял свят разпространиха новината, че Флий е издал мемоари и се е венчал за любимата си жена. Всички го цитираха: „Животът ми се промени завинаги. Чувствам се смирен и благодарен”. Но как смиреният Флий си спомня бунтарските си години? Приключили ли са те? За какво съжалява? Какво търси и в какво вярва? В мемоарите си той е брутално откровен, не скрива нищо, защото самият акт на написване на тази книга за него е по-дълбоко гмурване навътре в себе си и своеобразна изповед.

„Трип за децата” не е история за Red Hot Chili Peppers. Макар самият Флий да я определя като „книга, която няма нищо общо с живота на рок звезда”, всъщност той е рок звезда. Въпреки че пише предимно за детството и младежките си години, преди да пробие с бандата, точно това е пътят, отвел го до върха и изградил го като човек и гениален музикант.

Автобиографията започва с поетичен предговор от голямата певица и поетеса Пати Смит и бързо ни пренася през църква в Етиопия, австралийската пустош, разказана през спомените на малкия Майкъл, нюйоркските предградия и улиците на греха в Лос Анджелис.

Младият Флий, в опит да избяга от разпадащ се дом, открива ново семейство от музиканти, артисти и обикновени отрепки, които също като него живеят на ръба. Прекарва времето си в купони и дребна престъпност. Но в музиката открива по-висш смисъл, място да канализира безсилието, самотата и любовта си. Тогава ще се промени и животът му: заедно с най-добрите си приятели, духовни братя и партньори в прегрешенията ще създаде онази банда, която ще се превърне в Red Hot Chili Peppers.

Флий има убедителен, жив, търсещ глас, който ехти с еднаква сила от всяка страница на книгата – остроумна и непредсказуема като самия него. Негов редактор и спътник в това преживяване е Дейвид Риц, който има зад гърба си сериозен труд върху мемоари и биографии на други големи музиканти (Арета Франклин, Марвин Гей и др.).

Майкъл е роден през 1962 г. в Мелбърн, Австралия. Когато е на 5-годишна възраст семейството се премества в Ню Йорк. Пет години по-късно родителите му се развеждат и баща му Мик Балзари се връща в Австралия. Скоро след това майка му се омъжва повторно, за джаз музикант и отново се местят, този път в Лос Анджелис, където Флий ще срещне своя съмишленик и духовен брат Антъни Кийдис. В голяма част от мемоарите си Флий описва общите им преживявания и перипетии, както и формирането на идеята за създаване на групата, спечелила световна слава като Red Hot Chili Peppers.

Предлагаме ви няколко откъса от „Трип за децата“ на Флий, предоставен любезно от издателство „Кръг”.

Сламени сънища

Точно бях навършил дванайсет, когато сестра ми за първи път ме напуши. Четях в леглото и ги чух с нейния прия­тел да се кикотят в съседната стая. Дойдоха в моята и тя ми показа как да пуша запаления и оставящ петна по пръстите ми джойнт. Дръпнах си успешно няколко пъти, засмуквайки силно, за да ги впечатля. Опитах се да се държа готино пред по-големия тийнейджър за няколко минути, след което те от­ново изчезнаха. Излегнах се на леглото и осъзнах, че съм много напушен. Загледах се в тавана. Еха… ето какво значи да си на марихуана. Това възнасящо чувство беше толкова готино. Гушнах се в чаршафите си. Замислих се за Дизи Гилеспи и бийтълси­те, дали момичетата ме харесваха, дали можех да хвърля добра топка с отскок. Лежах там напушен, носех се, чувствах се пух­кав и доволен, наслаждавах се на сенките на светлината в ста­ята, мислех по един нов начин. Точно в този момент направих съзнателното решение: „Да. Това е за мен“.

Бях напафканяк от някъде година, когато мама изведнъж стана авторитарна и започна да лае: „Ако някога те хвана да пушиш марихуана, ще те спукам от бой, ще си загубиш всички привилегии“. Сигурно съм бил напушен, когато го каза, а аз мислех, че всъщност не ме беше усетила. Малко след прокламаци­ята майка ми намери полароидни снимки с мен и приятеля ми Пепър Джоунс – как размахваме огромни растения марихуана, които бяхме откраднали от нечий двор. Бяхме с току-що сви­ти джойнтове, стърчащи от ушите ни, запалени в устите, и великодушни, големи, весели, напушени физиономии. В опита си да е родител, тя, симулирайки загриженост, ме попита: „Какво е това?“, след което се върна към замъгляването на собствено­то си съзнание с цигара, бира и клюкарско списание в ръка.

Кое е по-лошото – клюкарски списания или тревата?

Всеки път, щом зачитах такива списания, те ми се струваха мъртви, изглеждаше като да е най-тежката съдба да паднеш дотам да четеш тези тъпотии. Те са предвестник на едно още по-жалко и центрирано около известните хора риалити шоу бъдеще. Клюкарските списания са създадени да те карат да се чувстваш грозен и различен или в най-добрия случай се опит­ват да ти вдъхнат празно чувство за себестойност.

През следващите осемнайсет години редовно пушех трева.

В кръг

След Нова година започнах да ходя в Централното основно училище „Карти“ в квартал „Миракъл Майл“ на Ел Ей. В Ларчмонт училището нямаше огради, а големи, просторни игрища, дори и такова за бейзбол. Там деветдесет и пет процента бяха бели. „Карти“ беше много по-етнически разнообразно и в него се говореше за гангстери от бандата „Крипс“, които можели да ме пречукат. Училищният двор представляваше асфалтов правоъгълник, заграден от телена мрежа. Бях свикнал с отворените пространства и това ограждение беше някак военно и непознато. 

Не бях на мястото си и не разбирах какво се случваше наоколо, постоянно се чувствах като страничен наблюдател. Още първия ден едно момче от класа ми на име Джак Айрънс ми направи рисунка, подаде я на този, който седеше до него, той от своя страна се изкикоти и я подаде нататък и нататък, и нататък, беше скришом подадена из цялата стая, предизвиквайки смях у всеки. Когато стигна до мен, видях нарисувано грозно, изкривено лице, покрито с пъпки и белези, и с течащи сополи от носа. Надписът над комиксовия балон гласеше: „Здравейте! Аз съм Майкъл Балзари!“. Не смятах да го играя обиден в първия си ден и реших да погледна с хумор на нещата. Джак Айрънс беше боец. Всички се събираха след училище, за да гледат как бие най-здравите момчета. Бях впечатлен от Джаки, но също така боевете ме шашкаха. Не си представях да участвам в такива. 

До ден днешен никога не съм се бил. Имам предвид не разните детски боричкания тук и там, а сериозни боеве с юмруци. Това е така, от една страна, защото ме е страх от нараняване, а от друга, защото е най-глупавото нещо. Толкова пъти съм виждал сбивания на концерти, в барове, на спортни прояви. Участниците винаги изглеждат като пълни малоумници, въвлечени в лошо заченат опит да докажат мъжествеността си. Мир и любов, човече. Светът е достатъчно жесток такъв, какъвто е. Всичко, което не е любов, е малодушие. 

Малко след като започнах да ходя в „Карти“, се явих на кастинг за главната роля в театралната продукция „Оливър!“. С отминаването на дните след кастинга започнах да се влюбвам в идеята за актьорското майсторство като начин да се свързвам със света. Помислих си – допуснаха голяма грешка, като избраха Джефри Найтингейл, този малък шибаняк. Представях си се като добър шоумен и перфектния Оливър. 

Предполагах, че черните деца бяха готините – тези, на които да подражавам. Исках и аз да нося чорапи с червени, черни и зелени ленти и да бъда приет. Започнах да играя баскетбол всеки ден, защото реших, че това е най-лесният начин да създам приятелства. 

След няколко месеца успях. Джей Ди Купър и Джордж Робъртс бяха добри момчета, въпреки че понякога ми се подиграваха, че съм бял. Джордж казваше: „Човече, когато бях в корема на майка ми, съм имал два избора, шоколадово мляко или прясно мляко. Аз съм избрал шоколадовото, доброто! Какво се е случило с теб, тъпако?!“. 

От това би станал чудесен късометражен анимационен филм за малкия Джордж, който внимателно избира измежду различните млека. 

Джей Ди беше от ямайски произход. Неговата майка беше болногледачка на комика Граучо Маркс. Видях една бележка в неговата къща, адресирана до нея от Граучо. Тя гласеше – „Скъпа [майката на Джей Ди], ти си толкова тъмна, но правиш нощите ми толкова светли!“. Това расистко ли е? Не знам, но обичах Граучо и гениалните братя Маркс. 

Джей Ди и аз имахме един велик номер. Отивахме до Холивуд булевард и свирехме на барабани от капаци на кофи за боклук, надувахме и една свирка казу. Слагахме шапка на тротоара и забивахме яко. Свирехме Stompin’ at the Savoy на Бени Гудман и Black and White на Three Dog Night, и Chattanooga Choo Choo на Глен Милър. Трябва да сме били много сладки две единайсетгодишни деца – един с повече меланин в кожата, ямайски тип, и един малък, синеок блондин – задълбочено свирят като малки калпазани. Събирахме достатъчно пари, за да отидем на кино или бохемски да хапнем по една пица. 

Ние бяхме двама малки пичове, най-ниските деца в училище, но след година-две, в прогимназията, се записахме за състезанието по баскетбол по двойки. Заляхме ги с отскоци и стрелби, надвихме много по-високите ни опоненти и спечелихме. Точно така. Да. Шампиони.

Пънкът е мъртъв

Един ден, когато бяхме десетгодишни, Стивън и аз вървяхме към местното училище и видяхме цял микробус с хипита да ни подминава. Ванът беше изрисуван с дъги и емблеми на мира, дългокоси и брадати млади мъже и космати под мишниците жени се подаваха през прозорците, Джими Хендрикс свиреше, усилен до дупка. Обожавахме хипитата и завикахме: “Ей, момчета! Хипита! Ей! Юхуууу!”. Тогава микробусът наби спирачки, спря край пътя и трима пичаги изскочиха от него с крясъци: “Вие, малки гадинки! Ще ви убием!!!”. Подгониха ни със закани и заплахи за насилие. Знаехме един пряк път през храстите и уплашени, бягахме за животите си. Това е всичко, което мога да кажа за хипитата и тяхната “миролюбива” фасада.

Израствайки в тези времена, бях скептично настроен към хипи модата. Един неделен следобед се мотаехме със Стивън и братята му около малкото езерце, когато отнякъде се появи по-голямо хипи дете. Дълга коса, знакът на мира на катарамата на колана, прикрепящ джинсите му, джонленънки на очите, лепнати стабилно на Икабод-Крейновия му нос. Той седна срещу мен философски, кръстоса крака като отшелник пещерняк от Хималаите и каза: “В какво вярваш?”. Съвсем тихо, заеквайки, дадох някакъв нямам-представа отговор, но той продължи да прилага странния хипарски натиск, ставайки все по-агресивен.

“В мира и любовта ли вярваш, или във войната?”, изискваше отговор той. Успях да промълвя “мира и любовта”, но начинът, по който ме насили, ме накара да се чувствам много зле. Беше като “остави ме на мира, по дяволите, да си се наслаждавам на престоя в гората”.

Прочетох “Хелтър Скелтър” на Винсънт Булиоси , когато бях на единайсет, и ме шашна доста, а когато бях подрастващ тийнейджър в средата на седемдесетте, хипитата бяха в рекламите на “Кока-Кола” и учеха света да пее. Дрехите им се купуваха в местните магазини от децата в моето училище, които ми се подиграваха и ме наричаха педал.

По-късно, когато открих пънк-рока, антикорпоративния характер на неговата същност и популистката му непоквареност, намерих истинска любов и сплотеност. Това беше общество, в което чувствах, че мога да съм себе си и към което да допринеса с нещо красиво. Човек трябваше да премине през насилието и тъгата на концертите, за да достигне до сърцевината. Не беше за продан. И двете движения бяха против статуквото, използваха великолепни произведения на изкуството, за да дадат глас на една объркана младеж, но аз си мислех, че хипитата са пълни аматьори.

Обичам рок музиката на шейсетте, знам колко велик беше Дилън и имам татуировка на Джими Хендрикс на рамото, за бога. Когато обаче пораснах, изглеждаше, че все едно хипитата се бяха продали за пари и не можеха да понесат, затворени в своя малък, изкуствен балон, тежката истина за буйната, интелигентна пънк-рок култура. От дъжд на вятър засичам истински хипар, който да докосне сърцето ми, но това е голяма рядкост. Джордж Клинтън веднъж ми каза, че Удсток бил краят на истинското хипи движение. Оттам насетне всичко било за продан. Каза също така, че песента, която най-добре обобщава шейсетте години, била She’s Leaving Home на The Beatles.

Бях момче в Ню Йорк, когато всички мои приятели, по-големи братя, бяха изпращани във Виетнам и се завръщаха осакатени, с увредена психика или в ковчег. Беше нещо ужасяващо, нещо, което ме очакваше в бъдеще, и макар и парадоксално, се надявах хипитата да ме измъкнат от това.