Клиентите в магазините на Third Man Records (собственост на Jack White) в Лондон, Нешвил и Детройт получиха безплатен подарък към покупките си в петък – винилов албум с бял етикет и бяла обвивка, озаглавен „No name“.
Записът е изненадващо издание от самия Jack White, достъпно само за онези щастливи клиенти в този ден. Все още има малко информация за албума, но акаунтът на Third Man в Instagram поощри притежателите: „rip it“ и много от тях го разпространиха надлежно в интернет, така че феновете да могат да чуят тази неуловима музика само след малко детективска работа в мрежата.
Защо White избра да остави шестия си солов албум да се изплъзне по такъв начин, може да се гадае, но човекът, който е направил повече от всеки друг модерен артист, за да съживи колекционирането на грамофонни плочи, има навик да прави такива закачки – той дори стигна дотам, че да скрие 100 копия на втория сингъл от страничен проект The Upholsterers в мебели, претапицирани от колегата му Брайън Мълдун, с когото White е чиракувал като млад тапицер (все още са открити само две копия). "No Name" ще зарадва и двете крайности на феновете на Jack White: твърдолинейните фенове получават още един супер рядък „свещен граал“ за своите списъци с желания, докато феновете, които просто харесват музиката, получават 13 нови песни, за които дори не е необходимо да се абонират за стрийминг услуги.
Независимо дали чрез винил или MP3, всеки фен на Jack White трябва да търси "No Name". Той е по-нестандартен от голяма част от соловата работа на White – по-малко противоречив от "Boarding House Reach" от 2018 г., по-малко полиран от рок записа от 2022 г. "Fear of the Dawn", по-жив, отколкото фолк-близнакът му "Entering Heaven Alive".
White се връща към същността на своето изкуство, следвайки най-грандиозните експерименти от последните години. И докато тези по-барокови екскурзии донесоха много стойност, истинският му гений се крие в основите на рокендрола.
Казано направо, "No Name" е рок запис – невероятно удовлетворяващ. Звучи повече като The White Stripes, отколкото всичко, което White е записал след смъртта на тази група – 13те песни са водени от блуса, свиренето му звучи като незаконно дете на на Elmore James и Jimmy Page, люшкайки се между озъбени рифове с и сладка слайд-китара. Инструментите са ограничени само до това, което има значение, това, което е необходимо. Барабаните често канализират магическото първично свирене на толкова липсващата Meg White.
Албумът е мрачен, тежък, вълнуващ, красив. Безмилостната втора песен (всички те в момента са без заглавие) канализира разтърсващата сила на първия албум Shellac и "Presence" на Led Zeppelin, докато заключителната, 13-та е тежкият рок като средство за духовно извисяване - адски смешно, в същото време е сериозно като инфаркт. Втората песен е сложна, кипяща, иронична атака срещу съвременния нарцисизъм: “God-on-command / God-on-demand / If God’s too busy I’ll bless myself”, докато в петата песен, White, възпитан като католик, диша огън и жупел, целият подскача върху Стария завет и крещи: “Just like Joshua and the fabled walls of Jericho, I’m here to tear down the institution!” Той звучи праведно, декламативно, невъзмутимо, все едно Jerry Lee Lewis се е преродил като рапър, възвишен и смешен в точните количества. Песен №7 е фантастична поп песен, роптаеща за модерността (“the truth’s become opinion these days”).
Наистина, много от тези песни възвръщат дарбата на White за тежък рок. Вероятно освободен от творческия натиск на „правилното“ издание, "No Name" показва White в режим на възраждане, зарязвайки големите концептуални разцвети, за да се върне към основите. Звучейки по-слабо и по-рязко, отколкото е от известно време, това предполагаемо еднократно издание е един от най-добрите му албуми.