19 March 2024
10.3 C
Sofia
More

    Нова книга за Led Zeppelin на български: „Когато великани стъпваха по земята“

    Личен приятел на Джими Пейдж и Робърт Плант, музикалният журналист Мик Уол увенчава дългогодишните си проучвания за Led Zeppelin в „Когато великани стъпваха по земята“ и разкрива неподправената и величествена история на култовата банда.

    Авторът ни повежда на обиколка в бекстейджа, където във вихъра на славата си странстващите рицари на рока често потресаващо издевателстват над боготворящите ги групита, а алкохолът и наркотиците се леят в изобилие. Уол обстойно проследява окултните практики под въздействието на Алистър Кроули, просмукващи се не само във философията на музикантите, но и във всичко, което те създават.

    Разюзданият живот обаче не трае дълго и проклятието над Zeppelin бележи своя връх през 1975 г.: Плант претърпява тежка катастрофа, Пейдж чезне в хероинова зависимост, а Бонъм дави нещастието си в четиресет шота алкохол на ден, което в крайна сметка води не само до залеза на великата група, но и до смъртта му.

    „Когато великани стъпваха по земята“ описва необяснимата химия между членовете на Led Zeppelin, която се претворява в техните албуми, продавани и до днес в милиони екземпляри. Тази пълна биография прониква в анатомията на незабравимата банда, но носи и нещо повече – безпощадна дисекция на неповторим отрязък от историята на рока.

    “Ако има правила в рока, то Джими Пейдж ги е написал. А след това ги е нарушил”, казва в свое интервю Мик Уол – музикалният журналист, отгърнал завесата към възходите и паденията на една от най-значимите рок групи в света – Led Zeppelin. Изкачвайки се по стълбицата към рая на музикалния им успех, авторът създава шумна, цветна и ярка картина за пътя на групата в биографичната книга “Когато великани стъпваха по земята”, която вече е на пазара от издателство “Кръг” със стилната корица на Наталия Чайкина.

    В живия превод на Светлана Комогорова – Комата историята на Zeppelin зазвучава като психеделичен рок концерт. Ретроспективни откъси се преплитат с реални цитати и разкази за събитията, за да очертаят образа на противоречивата банда, сътворила някои от най-запомнящите се музикални хитове като Stairway to Heaven и Kashmir. Биографията не пропуска да се спре и върху по-мрачни аспекти от историята на групата като издевателствата над фенове, сред които “инцидента с акулата”, при който музикантите блудстват със 17-годишна почитателка.

    “The Beatles и The Rolling Stones са пионерите, но същевременно те не знаеха какво правят. Led Zeppelin се появиха след това и бяха като цветния телевизор спрямо черно-бялото на Stones. Те знаеха какво правят, но не и какво ще им причини това”, казва авторът в интервю за книгата.

    Мик Уол изгражда запомнящ се портрет на британската група, но прави и нещо по-ценно – дисекция на този противоречив период от историята на рока.

    Мик Уол (1958 г.) е сред най-известните британски музикални журналисти, които отблизо следи рок сцената в продължение на над 35 години. Работил е по биографиите на Metallica, Black Sabbath, Foo Fighters и др.

    Откъс от “Когато великани стъпваха по земята” на Мик Уол

    Въпреки цялата публична предизвикателност на групата и значителните продажби на албума, зад кулисите съществува осезаемо чувство на разочарование, когато Led Zeppelin III тихомълком отпада и от британските, и от щатските класации само седмици след като ги е оглавил – и то по време, когато Led Zeppelin II все още се котира високо по света. Свикнал на борба с пожари, Питър Грант бърза да увери Джими Пейдж, че със сигурност никой от “Атлан¬тик” не е обезпокоен от този разочароващ спад.

    Албумът все пак се е продал в повече от един милион екземпляра в САЩ и е станал златен (за предварителни поръчки над 100 000 броя) във Великобритания – цифри, в чест на които година по-рано са устройвали разточителни партита. Фактът, че вторият албум се продава в повече от пет пъти по-голям тираж за предходните дванайсет месеца си е шантав резултат, настоява той, и не бива да се очаква да става така всеки път, когато Zeppelin издават нов албум.

    При все това в офиса на “Атлантик” на Бродуей напрежение има. Може да се каже, че Led Zeppelin III е относителен комерсиален неуспех. Усещането – учтиво маскирано пред Пейдж, когато той може да чуе, макар и не пред Грант – е, че групата се е простреляла в крака, като е издала нещо коренно различно от печелившата формула, утвърдена в първите им два албума. За да угоди и на двете страни, Грант предлага групата да почива до края на 1970 г.

    Тоест да изостави предишния си план за турне из Великобритания по време на коледните празници и да се върне в студиото, за да обмисли следващия си ход. Макар и да няма желание да обяснява подробно това на Пейдж, Грант е наясно, че е много съществено групата да изкара друг, да се надяваме, много по-представителен албум, и то възможно най-скоро. Като влязат сега в студиото, настоява той, този път няма да се налага да бързат. Както никога групата ще може да седне и да направи равносметка, да се съсредоточи истински върху онова, което прави.

    Време е за техния шедьовър, сякаш внушава той. Толкова е загрижен да вкара групата отново в коловоза, че всъщност е отказал предложение за един милион долара за кон-церт на Нова година, който да бъде изнесен в Германия, но излъчен чрез сателитна връзка в голяма верига от американски кина. Отказал, както настоява по-късно, защото ” открих, че снежните бури могат да повлияят на сателитния звук. Организаторите не можеха да повярват, но това просто не ни устройваше”. В действителност той е по-загрижен за бъдещето на групата в дългосрочен план като записващи музиканти. Следващият им албум, каквото и друго да се окаже, ще е решаващ, сигурен е той. За Питър Грант и Led Zeppelin, що се отнася до следващото им творение, залогът е много по-голям от един милион долара – заложено е цялото им бъдеще.

    За щастие на попадналия в обсада мениджър, аргументите му минават пред групата и тя се завръща у дома за няколко седмици почивка, преди да се влезе в студиото. Независимо дали са подготвени да го признаят, или не (а и до днес те съвсем решително не са), дори и те са наясно, че нещо трябва да се направи, та корабът майка да потегли отново с пълна газ. Както и да го погледнат, при всички случаи е време да изкарат нещо наистина особено, ако не за друго, то за да докажат на съмняващите се и на циниците, че грешат. Чудото е, че правят точно това и излизат с плоча, която сега с обич е смятана не само за най-голямото им записано постижение, но и за един от най-великите рок албуми на всички времена.

    Част от песните вече или са написани, или са в почти завършено състояние и увереността сред четворката е висока, когато отново влизат през декември в студиото на “Айлънд” на Бейсинг Стрийт. “Имахме малки рифове тук и там – казва Джими, – определени конструкции. И въпросът беше действително да поработим по това и да видим как се напасват нещата. С насока, разбираш ли?” Получава се меко парче, повлияно от Нийл Йънг, със заглавие Down by the Seaside.

    Полуакустичните Poor Tom и The Rover; призрачната клавирна пиеса на Джоунс No Quarter, плюс дълъг инструментал, с който Пейдж се заиграва от известно време – още няма текст, само приятна прогресия от акорди, която стабилно израства до вълнуващо кресчендо; нещо, което ще претопи акустичната и електрическата страна на Zeppelin в едно надделяващо музикално изявление.

    “Не искам да ви разказвам за това, да не би пък да не се получи” – дразни той “Ню Мюзикъл Експрес” още през април 1970 г. В осемпистовото студио, което е инсталирал в плаващата къща в Пангбърн, той е работил от време на време по него оттогава. Било е, както той ми каза, “до голяма степен моя рожба, да”. Идеята: “Да се получи парче, което да започва с един вид гола китара и да минава в нещо, което се изгражда. А всъщност това е поредното парче, в което вкарваш Джон Бонъм за ефект, разбираш ли? Оставяш го да си върви, а после вкарваш ефекта”. Той се усмихна. “И тогава се получава онзи велик оргазъм, един вид в края.”