29 March 2024
10.2 C
Sofia
More

    Откъс от “Светлини и сенки. Разговори с Джими Пейдж”

    Историята на съвременната поп и рок музика нямаше да е същата без „Лед Цепелин”. А историята на „Лед Цепелин” е в голяма степен историята на Джими Пейдж – един от най-великите китаристите в историята на рока. Неговият нюх към експеримента и импровизацията проправя пътя както за „Цепелин”, така и за много от съвременните музикални жанрове като цяло. Не само рокът, но и попът, хевиметълът и дори хип-хопът дължат много на Пейдж, Робърт Плант и „Цепелин”.

    Американският журналист и главен редактор на списание Guitar World Брад Толински разказва тази история с поредица от интервюта в книгата „Светлини и сенки”. В нея той дава думата на самия Пейдж, който описва своя дълъг път от китарист под наем в Англия до създател на една от най-влиятелните групи в света. Пейдж си припомня и работата си с други рок легенди като Ерик Клептън и Дейвид Ковърдейл. Иначе дискретният китарист, който рядко дава интервюта, тук е откровен за своя живот на рок звезда.dfbdab0434a02705aceba8df34e9129f

    „Бяха дни на безкрайни оргии и разточителство. Лос Анджелис беше като Содом и Гомор”, признава Пейдж. Той разказва пред Брад Толински и за своя интерес към окултното, за отношенията си с музикантите и за начина, по който са били записани парчета като Stairway to Heaven и Kashmir.

    За любителите на астрологията авторът е включил и подробен хороскоп на Пейдж. Почитателите на неподражаемия стил на Джими пък ще могат да прочетат интервю с неговия дизайнер – модния гуру Джон Варватос.


    Как се роди съвместният ти ПРОЕКТ с Ковърдейл?

    ДЖИМИ ПЕЙДЖ: Излизането на комплекта от дискове бе последвано от девет-десет месеца на бездействие, в които се питах дали не е време отново да се заема с музика. Моят музикален агент, както и тези на Джон Пол Джоунс и Робърт Плант сондираха възможността тримата да се съберем отново, под същото име или в някакъв друг вид. Само не беше ясно какво ще правим – албум, турнето, което така и не осъществихме навремето, или и двете.

    За жалост не стана нищо. Поради което след този разочароващ пе­риод на лутане и колебание нямах друг избор, освен да издам самостоя­телен албум. Заех се да търся певец. Изслушах безброй касети, но никой не ми хареса дотам, че да вдигна телефона и се обадя на мениджъра му.

    В този момент моят агент ми предложи Дейвид. Казах му: „Зная ли, може да стане нещо. Пее много добре. важното е да си допаднем като характери.“ Исках да поговорим. да видим дали сме един за друг. Разбирателството е първостепенно условие за успех в работата. Харесахме се от пръв поглед.

    Следващата стъпка беше да проверим дали можем да пишем заедно. Това, че и двамата бяхме творци от голям калибър, не означаваше, че автоматично ще се превърнем във фабрика за шедьоври. Писането е вид магия; процес, в който текат флуиди, обменя се положителна енергия. Дадохме си две седмици за проба. Надявах се с повече късмет да създадем две-три песни. Но музиката потече като река.

    Само нови неща ли правехте?

    ПЕЙДЖ: Не изцяло. Вкарах в употреба един риф, който се въртеше из главата ми в продължение на доста време. А акустичната фраза, с която започва Shake My Tree,е от времето на „Цепелин“; предложих я, докато репетирахме In Through the Out Door, но много не я харесаха. Имах подкрепата единствено на Бонзо, поради което я изхвърлихме.

    Реших да и дам втори шанс и Дейвид я хареса на секундата. Още на място написа текста. После, подхвърляйки си пасажи, съвсем спонтанно довършихме цялата композиция.

    Робърт открито се е противопоставял на вашето сътрудничество.

    ПЕЙДЖ: Много ме критикува, знам. Когато отидох в САЩ да представя Outrider,не спираха да ми казват: „Робърт това. Робърт онова.“ Крайно неприятно. А аз ги питах: „Ние. не сме ли дошли да говорим за Outrider?

    Какво стана, след като се сработихте?

    ПЕЙДЖ: Идеите буквално ни заливаха; трябваше ни нещо, с което да ги записваме. Започнахме с едно просто радиокасетофонче за 50 долара; беше ни като талисман, много си го обичахме. Освен него имахме усил­вател „Вокс“, акустична китара и касета със записани теми на барабан; това беше всичко, с което разполагахме.

    Композирахме 5-6 песни, поканихме басиста Рики Филипс и бара- баниста на „Харт“ Дени Кармаси и с един 12-пистов „Акай“ направихме демозаписи. После си продължихме както знаем – с радиокасетофончето. Написахме няколко нови песни и повторихме процедурата. Ритъмните тракове на албума бяха направени в „Литъл Маунтън студио“ във Ванкувър, което имаше голям опит в записите на акустични барабани, а вокалите и овърдъбовете направихме в „Крайтирия Студиос“ в Маями.

    Говорейки за овърдъбове и текстури: албумът е най-съвършено въплъщение на идеята ти за „армия от китари“.

    ПЕЙДЖ: Правех следното: разделях сигнала, идващ от китарата, прекарвах го през два различни комплекта от усилватели и отново го съединявах. Беше стара идея, но не я бях изпробвал поради липса на достатъчно писти. Сега имах на разположение цели седемдесет и две и, естествено, се възползвах от случая.

    Бях решил да не бързам и да не правя компромиси с качеството. Исках да се представя в най-добрия си вид и албумът е най-доброто, което постигнах в периода след разпадането на „Цепелин“.

    Как бяха записани ритъмните тракове?

    ПЕЙДЖ: Подобно на солата и овърдъбовете бяха записани с композитни системи, но имаше и някои съществени разлики. Първо, ритъмните тракове се изпълняваха на живо с останалите музиканти. Второ, освен различните модификации, постигнати с усилватели и ефекти, записвахме и директен звук – чист сигнал от китарата, който влизаше не­обработен в миксера.

    Когато свириш на живо, обикновено слагаш акценти с цел да при­дадеш изразителност на мелодията. На запис, почнеш ли да наслояваш, налагайки овърдъбове, оригиналната ритъм китара се обезцветява и се налага да бъде „подсилена“. За целта взех суровия сигнал от китарата, прекарах го през усилвател, записах го и го насложих върху оригиналния ритъм трак. Не изцяло, само където трябваше.

    В кабината ли записва или при усилвателя?

    ПЕЙДЖ: Естествено, че при усилвателя. Знаеш, че моят звук се познава по диалога между адаптера и усилвателя; това е почеркът ми. Ефектът нямаше да се получи, ако стоях в кабината. Обичам да насилвам нещата, стигайки почти до границата на микрофонията. Лошото е, че при свиренето отвън трябва да си със слушалки. Никак не го обичам, но нямам избор; неизбежно е.

    Наложи ли се ръчно да повтаряш партиите си? Имам предвид, трябваше ли да ги подсилваш, свирейки ги повторно с различни инструменти и усилватели?

    ПЕЙДЖ: Трябваше. Както например в Over Now,която е отличен при­мер в това отношение. Песента е свързана и с една история. Направихме няколко колективни дубъла и избрахме най-добрия, а аз трябваше да променя някои настройки и да повторя целия ритъм трак. Реших обаче – с цел да видя дали ме бива – да сравня един от отхвърлените варианти с одобрения. Оказа се, че са буквално еднакви! Свирил съм отлично и в двата случая, което беше много приятна и окуражаваща констатация.

    Въпреки че е правен с отлична за времето си техника, албумът не съдържа цифрови ефекти.

    ПЕЙДЖ: Вярно е. Ползвал съм на места един „Диджитек Ледженд 21“, но като цяло реших да се огранича до педалите. В края на краищата аз съм един от пионерите в използването им! Просто седях и смятах: „Тук ще сложа това, там пък друго.“ И така, докато планирам цялото изпъл­нение. Един от любимите ми ефекти е в Over Now.Дейвид изпява I release the dogs of war…и после се чува едно ръмжене. Направих го, като пре­карах сигнала от лилавия си „Лес Пол“ с би-бендър през един „Вокс“ с уа ефект от началото на шейсетте, един включен на „ниско“ уами педал на „Диджитек“, една стара „Октавия“ и един от старите ми 100-ватови „Маршал Супер Лийд“, които използвах с „Цепелин“.

    В Pride and Joyсвириш чудесно на хармоника.

    ПЕЙДЖ: Беше ми много приятно, тъй като не бях свирил на хармоника повече от двайсет години – още от времето, когато работех като студиен музикант. Трябваха ми час-два да си припомня. Проклета машинка, беше като запушена!

    Чувстваше ли се притеснен от факта, че трябва да поддържаш ре­путацията си?

    ПЕЙДЖ: Не, ни най-малко. Това никога не е било съображение в работата ми. Винаги съм бил най-суровият си критик и съм се старал да дам най-доброто от себе си. Зная кога греша, чувствам го.

    Поглеждайки назад, каква е сегашната ти оценка за съвместния албум с Ковърдейл?

    ПЕЙДЖ: Успешен във всяко отношение. Трябваше да покаже, че още не съм умрял, и изпълни отлично предназначението си.

    бис, когато нахълта някакъв тип, разкопча униформата си и каза: „А сте излезли, а съм ви счупил тиквите!“ И ни най- малко не се шегуваше. Имахме ли полезен ход? Нямахме. Потен от ярост мъж, полицай, с оръжие. Дълго след това заобикаляхме южната част на Щатите.

    Не искам да разказвам, но имаше куп подобни истории. Двойно по-жалко беше заради факта, че това беше родното място на любимата ми музика.

    Излиза, че Елвис Пресли е бил много смел, вдигайки толкова социал­ни и сексуални бариери в един от най-консервативните райони на Щатите.

    ПЕЙДЖ: Само си помисли: Елвис започва през 1954-та – повече от де­сет години преди нашето посещение. Чудя се как е останал жив. Бил е закрилян от някаква висша сила, нямам друго обяснение. Той е човекът, въвел блуса и етноритмите в лоното на бялата култура.

    Ти го познаваш лично. Какво си спомняш от срещата ви?

    ПЕЙДЖ: Бяхме поканени на едно негово изпълнение и партито след това. Качихме се до апартамента, където заварихме приятелката му Джинджър и няколко други гости. Боже, как се вълнувахме! Елвис излезе, мърдайки леко с нос. Без да го прави нарочно, просто му беше тик, знаеш го. Беше си смешно, но ние стояхме, зинали от възхищение. Кой ти гледа носа, пред нас стоеше кумирът на толкова поколения! Най-сетне някой подхвърли нещо и разговорът се завъртя – лек и естествен, нормален човешки разговор. Беше страхотен тип – един от идолите ми.

    Някои от по-дългите ви песни са над 20-минутни, но вашият тип забивки са по-различни от, да речем, тези на „Дед“ и „Крийм“. Вие не просто си подхвърляте сола – вашите импровизации напомнят цялостни композиции.

    ПЕЙДЖ: Бих ги нарекъл „недовършени песни“. Dazed and Confusedе един характерен пример. Парчето съдържа ключови точки, които сигна­лизират началото на следващата секция. Чуеш ли даден знак, включваш на скорост и даваш газ. После вече си правиш каквото знаеш.

    Има обаче и сиви зони.

    ПЕЙДЖ: Сиви – не. Просто не бяха черно-бели. Нашата работа беше доста цветна. Искахме да намерим израз на музикалните си идеи, без да отегчаваме публиката. Държахме я в постоянно напрежение.

    Били ли сте в безпътица?

    ПЕЙДЖ: О, разбира се. Неизбежно е. Имало е моменти на объркване, но те са начало на нови и интересни пътища. Случайности, които раждат важни открития. Всъщност това и искахме. Странното е, че го правехме, без да мислим. Знаците на съдбата отключваха общ възторг и лавини от енергия. Беше вълнуващо.

    Освен музикант ти си и шоумен. От теб тръгва традицията китарата да се люшка на хлабав ремък; принцип, който с благоговение се спазва от всички уважаващи себе си рокери. Прищявка ли беше, или си го правил за улеснение?

    ПЕЙДЖ: Докато бях с „Цепелин“, китарата беше като сраснала с тялото ми. Бях като каубой, винаги с оръжието си. Най-удобният начин бе да го нося леко свлечено. Като кобурите на каубоите!

    1326x784px-jimmy-page-439612Твоите сценични облекла са се превърнали в икони на рок културата. Кой например е създателят на черния ти драконски костюм от турнето през 1975 година?

    ПЕЙДЖ: Дама от Щатите, казваше се Коко. Казвах и какво искам и тя го правеше. Например панталони с астрологични символи – Рак, Кози­рог, Изгряващия Скорпион и пр.

    Драконският костюм е още в гардероба ми. Другите ми сценични дрехи станаха на дрипи, а той е като нов. Чудна работа.

    Винаги съм обмислял визията си. Казах на Коко да ми направи и бял костюм; този с мака, знаеш го. Носех ги последователно. Една вечер в черно, една – в бяло. Беше ми като ритуал, традиция.

    Гледането на видеоалбума събужда ли някакви чувства… спомени…?

    ПЕЙДЖ: Гледал бях суровия материал, без да му обърна особено вни­мание. Работата над двата диска ми даде възможност да схвана истин­ския смисъл на събитията. Дадох си сметка с колко любов сме свирили. Шоуто в „Ърлс Корт“ ме разчувства особено. Бях току-що разведен и в края на изтощителното турне от 1975 година. Скитах по сцените, тъй като не исках да се прибирам в празната си къща. Скоро след това се слу­чи и тази беля с Робърт, и всичко се промени завинаги. [Плант и семей­ството му претърпяват тежка автомобилна катастрофа на гръцкия остров Родос на 4 август 1975 г.]

    Между шоуто в „Албърт Хол“ и това в „Ърлс Корт“ си събрал купища видеоматериал. Защо реши да го издадеш наведнъж?

    ПЕЙДЖ: Първоначалната ни идея беше да включим само нещата от „Албърт Хол“. Но ми се стори нелогично; нямаше причина да пренебрег­нем останалите записи. Така стигнах до решението да събера всичко. Наличието на цифрови технологии беше още един аргумент в полза на този избор, тъй като можех да придам звучност и сила на песните ни.

    Навремето се надявах да издам видеозаписи на всяко от отделните ни представления. Отказах се, тъй като щяха да бъдат скучни. Записът от „Ърлс Корт“ например се състои само от близки планове.

    Ха, защо?

    ПЕЙДЖ: Заради прожекцията на заден план. Днес е всекидневие, но ние първи в света я използвахме на сцена. Беше революция. Прожектирахме близки планове на екран зад нас, за да ни виждат и зрителите от задните редове. Записът се състоеше от именно тези близки планове.

    Хубавото бе, че именно този технически проблем ме отказа от намерението да включвам цялостни концерти и изградих видеоалбума като сюжет, вид пътуване през пространството и времето. Почващо от момента, в който отказахме да се показваме по телевизия, и свършващо с последното ни изпълнение в Небуърт.

     

    Така цикълът се затваря. Историята на „Цепелин“ е процес на развитие и промяна. Всяка от песните ни звучи различно в различните си изпълнения. Whole Lotta Love,която ти определи като трамплин за някогашната ни кариера, беше с напълно нова средна част на концерта в Небуърт. Направих го като жест към нашата вярна и винаги жадна за изненади публика.