Интервю със Zak Tell (Clawfinger)

Знаменосците на европейския кросоувър Clawfinger се завърнаха преди месец с чисто нов сингъл.

Не “за да спасят света, а за да крещят без извинения, докато той гори“, по техните собствени думи. Новата им песен “Scum“ е яростен пънк-рап удар – шумен, суров и кипящ от гняв. Завръщането им бележи най-директната и брутално честна форма на бунта им от години насам. “Scum е химн, който хваща направо за гърлото“. След близо три десетилетия на сцена Clawfinger са все така шумни и безкомпромисни.

На 13 септември Clawfinger ще докажат още веднъж защо бунтът в музиката няма възраст, граници и компромиси. И защо са тук не просто като гости, а като част от празника за пет години Rebel Rebel.

Това е и формалният повод за това интервю, осъществено благодарение на Projector+.

• Здравей, Zak! Много се зарадвах да чуя, че се връщате в България за петото издание на фестивала Rebel Rebel. Ще бъде страхотно.

Минаха няколко години, да, така че предполагам, че е време. Определено.

• Добре. Започвам директно с въпросите. За или против телефоните по време на концерт? Какво мислиш?

Ами, 2025 г. е. Всеки има телефон. Предпочитам ли концерт, където всички участват в шоуто и не са на телефона си? Да, абсолютно. Вярвам ли в създаването на правила и разпоредби, така че хората да не могат да използват телефоните си? Не. Защото не можете да очаквате всички да са в мошпита. Не можете да очаквате всички да крещят. Има хора, които стоят отзад или отстрани. Има хора, които искат да го документират по различни причини, да го имат като спомен – разбирам всичко това. Но ако можех да избирам, бих предпочел хората да не са на телефоните си. Но знаеш ли, не мисля, че трябва да се забранява. Не мисля, че групите трябва да събират телефони –  това е индивидуално решение на всяка група, не зависи от мен.

• Защото някои групи като Ghost или Tool забраняват тези неща. Има много, много групи, които не харесват това. И исках да чуя твоето мнение.

Да, честно казано, ако ходя на концерти, няма да издържа да снимам целия концерт. Но в един момент ще искам да направя няколко снимки или да заснема кратко видео с част от някоя любима песен или нещо подобно за спомен.

• Имате ли някакъв ритуал преди да се качите на сцената?

Ами, през последните два или три часа преди концерта започвам много да нервнича. Ставам леко интровертен и имам нужда да ходя често до тоалетната. И предполагам, че това е защото съм нервен. Тялото ми започва да реагира и се питам защо, по дяволите, правя това? Това е глупав избор на кариера. Ами ако объркам всички песни? Ами ако забравя текста? Ами ако падна на сцената? Просто купища произволни мисли, които се въртят напред-назад в главата ми. Веднага щом се кача на сцената и почувствам адреналина, забравям за всичко това. Просто нерви. Не бих го нарекъл сценична треска, но се изнервям, плаша се, тревожа се и се притеснявам. Знам, че не звучи много рокендрол, но е истина. Е, не при всеки е така – нашият клавирист ми каза, че вече не се притеснява особено. Мисля че просто се наслаждава на вниманието и сцената толкова много, че дори не мисли за това. За съжаление, при мен не работи така. Донякъде харесвам нервността, държи те нащрек.

• Кое измисляте първо, текста или мелодията?

Различава се малко, но вероятно бих казал, че по-често започва с някакъв инструмент, независимо дали започва с китарен риф или барабанен ритъм. Но от друга страна, понякога измислям текст и го показвам на нашия китарист и той казва: “Хм, какво си мислеше, когато го написа? Какво, какво?“  И после просто напасваш отделните части. Не го правим винаги по един и същи начин. Невинаги имаме инструментал първо, но мисля, че това е по-нормалният начин да се случи. Каквото и да е необходимо, за да създадем песен, с която да сме доволни, ние го правим. Няма правила, освен правилата, които ние си измисляме.

• Разбирам, и което ми напомня, че последният ви сингъл е невероятен.

Благодаря ти много.

• Описа Тръмп, но това не е описание. Това е истината, която всички можем да видим.

Това е много вярно. Аз написах думите, но те не са точно мои думи. Абсолютно всеки, който има мозък и го използва, го вижда. Това е описание. Диагноза.

• Да преследваш собственото си развитие или да даваш това, от което феновете се нуждаят или искат?

По-правилно ще бъде да кажа, че се стараем да преследваме собственото си развитие. Така започнахме и феновете ни някак си ни приеха такива, каквито сме, заради музиката, която правим. С времето някак си намираш концепция или начин на писане на песни, които ти пасват. Почти всичко, което напишем и каквото и да направим, все ще звучи като Clawfinger. Не е нещо, за което мислим и си поставяме за цел. Единственото нещо, за което понякога мислим в този случай, поне когато става въпрос за албуми, е: “Имаме три или четири песни, които са наистина бързи и с бързо темпо. Може би сега ни е нужно малко по-бавно парче, за да е “по-смилаем“ албума. Не защото това искат феновете, а защото мислим как искаме да се изгради един албум. Правим това, което искаме да правим, имаме звук, който е разпознаваем. Мисля, че ако прекарваш твърде много време в размисъл за това, което мислиш, че другите хора искат да чуят, тогава може би ще развалиш всичко. Някак все едно си поставяш граници, а това е безсмислено, правиш го по-трудно за себе си. С малко късмет, все още имаш магията и феновете ще го оценят. Това е риск, който трябва да поемеш.

• Има ли нещо в музикалната индустрия, което бихте искали да не се е случило или да не е било измислено?

Звукозаписни компании, мениджъри, големи корпоративни компании, които се интересуват повече от пари, отколкото от история на изкуството. Не знам. По принцип всичко в музикалния бизнес е корумпирано и прецакано. Когато навлязохме в цялата индустрия  през 90-те години, всички тези неща вече съществуваха вероятно 40 години преди това.  Мисля си, може би някои неща са се променили малко – сега, когато всеки има възможността да записва в спалнята си и можеш да си по-независим от преди. Сега е някак по-лесно да не се върви по класическия път. Но разбира се, всички тези неща все още съществуват. Шегувам се, защото в края на краищата, ние избирахме да работим със звукозаписни компании през годините – това е най-лесният и най-ефективен начин да разпространиш музиката си. Тези хора вече имат каналите и правилните връзки, за да я разпространят. Перфектно ли е? Абсолютно не. Твърде много алчност ли е замесена? Да. Ние идваме от ерата, в която все още подписвахме договор за звукозапис и все още се продаваха албуми, имаше хора, които работеха за нас. Щеше да ни е трудно да направим всичко сами, защото бяхме малко разглезени в началото. Дори и да искахме, мисля, че щеше да ни е трудно да го направим сами. Имаме нужда от мениджър, имаме нужда от звукозаписна компания, имаме нужда от всички тези различни елементи. За съжаление, това е необходимо зло. Ако срещнеш правилните хора, правилните мениджъри и правилната звукозаписна компания, тогава дори не е нужно да е зло.

• Кой беше най-добрият съвет, който получи от някой в музикалната индустрия?

Получавал ли съм изобщо някакъв добър съвет от някой в музикалната индустрия? Не знам. Първото нещо, което ми идва на ум, е да не се доверявам на никого. Но това дори не е нещо, което знам от музикалната индустрия, а просто като поговорка – надявай се на най-доброто, но не се доверявай на никого. Не мога да се сетя за нищо конкретно. Имали сме своите възходи и падения през цялата си кариера. Имали сме мениджър, който се е опитвал да ни съди, имали сме проблеми със звукозаписни компании – преминали сме през всички тези класически неща. Просто живееш и се учиш, ставаш малко по-мъдър, ставаш малко по-предпазлив, но в същото време имаш малко повече търпение да изслушаш някого. Времето ще покаже дали си направил грешка или не. Това важи за живота като цяло, не важи само в групата. Звучи толкова мащабно и дълбоко, но е истина – добре дошъл в това да си човешко същество.

• Кога осъзна, че само добрата музика не е достатъчна, но трябва да си и добър на сцената?

Не знам. Искам да вярвам и да се преструвам, че това върви ръка за ръка. Ако пишеш добра музика и имаш нещо, което искаш да кажеш, и наистина вярваш в него, тогава искам да мисля, че артистичната част идва естествено. Не съм сигурен дали това наистина е така.  90-те години бяха толкова различна епоха – очакваше се от теб да си сериозен и корав. И тъй като нашата музика е някак социално осъзната, тогава си мислех, че това означава, че трябва да бъда сериозен и да не се шегувам. Сега е някак по-хубаво, защото 32 години по-късно всички сме станали на средна възраст. Правим го от толкова много години и осъзнаваме, че няма противоречие в това да бъдем забавни или да се държим глупаво, да пием бира, да се смеем и да се опитваме да кажем нещо, което е смислено. Можеш да комбинираш тези две неща. Но през 90-те не осъзнавах това. В днешно време е много по-спокойно, защото можем да се качим на сцената, да кажем “наздраве“, да се усмихнем на публиката, да намерим някой с готина тениска, да кажем: “Хей, хубава тениска, пич“ и все още можем да пеем песен с послание си и да бъдем сериозни. Просто се научаваш да се отпускаш повече и да се забавляваш, защото в днешно време осъзнаваш, че не знаеш кога ще свърши. Правим това от 32 години, може да свърши във всеки един момент. Забравих какъв беше въпросът сега, но осъзнавам, че само добрата музика не е достатъчна и трябва да си и артист. Мисля, че една добра група естествено узрява в намирането на своята идентичност и тази идентичност се слива и с това, което се случва на сцената.

Винаги сме се гордеели с това, че правим добри концерти на живо и винаги сме го приемали много сериозно, може би твърде сериозно. Затова всъщност ми харесва повече напоследък – защото не се страхуваме да се проваляме, не се страхуваме да правим грешки, все още влагаме същата гордост и любов в концертите на живо. Ако падна или сбъркам текста, това не е краят на света. Това е рокендрол, случва се и можем просто да се посмеем.

• Дали рок музиката продължава да бъде бунтът на по-младото поколение?

Откъде да знам? За определени хора, да. За тийнейджърите – всичко зависи от това колко активно мислиш за себе си и колко се опитваш да откриеш себе си като личност. Мисля, че в това поколение на TikTok с 10-секундно внимание, може би има по-малко тийнейджъри, които дори се замислят за нещо. Определено мисля, че музиката все още изпълнява тази функция. И определено вярвам, че все още има млади хора, които търсят музика, която е извън рамките. Музика, която може да им помогне и да ги вдъхнови, по различни начини да им помогне да станат личности. Но мисля, че днес е по-трудно и че днес има повече “разводнена“ музика. Чувствам, че има повече хора, които правят музика, за да станат известни, или защото искат да бъдат хит и искат да спечелят малко пари. И все пак, все още има групи, които правят истинското нещо, и все още има фенове, които търсят истинското нещо. Добрата музика никога няма да изчезне напълно и винаги ще има търсачи, новатори и хора, които мислят нестандартно. Трябва да вярваме и да се надяваме, че ще бъде така.

• Сънуваш ли музика? Ако да, какъв беше последния ти музикален сън?

О, сънувам ли за музика? Обикновено сънищата, които имам, са свързани с музиката или с нашата група. Обикновено сънувам преди да започнем отново да правим концерти на живо. Най-вече са тревожни сънища или кошмари. Например как се качвам на сцената и забравям текста на цяла песен, предимно такива неща. От време на време, когато се опитвам да заспя, понякога ми се върти някоя песен в главата и се опитвам да измисля текст. Понякога не мога да заспя, защото мисля твърде много, или заспивам и се събуждам с някаква идея за песен, за която съм мислил преди да заспя. Не се случва много често, но се случва. Така че, да, сънувам музика по добър или лош начин.

• Коя песен би искал да беше написал, не защото е популярна, а защото докосва душата ти.

Щях да кажа “White Christmas“, защото е една от най-продаваните песни в света. И щях да бъда богат. Наистина ми е трудно да отговоря, има толкова много добри песни…
“I Hope That I Don’t Fall in Love With You“ от Tom Waits, аз съм голям фен на Tom Waits. Zak от Clawfinger да запише любовна песен – какво не е наред? Наистина е трудно да се отговори на този въпрос, защото започваш да се връщаш назад през целия си музикален каталог, преглеждайки всичките си CD-та и LP-та. Мога са избера толкова много песни, но нека е песента на Tom Waits, само защото беше първата, която ми дойде на ум.

• Ако утре загубиш гласа си, как ще се изразяваш артистично?

Чрез писане. Определено. Писане на текстове, писане на дневници. Може би ще напиша книга. Може би автобиография. Това е добра идея. Надявам се да не загубя гласа си. Няколко пъти съм бил близо това да се случи. Веднъж когато бяхме на турне около пет седмици и почти се разболях, бях на косъм да загубя гласа си. За мой късмет, не пея много, наистина пеене. Винаги мога да изкарам и последното, което ми остава. Не съм като традиционен певец, не съм Mike Patton, не е нужно да изкачвам шест октави. Да чукна на дърво, досега в кариерата ми всичко е било наред.

• Писал ли си някога песен, която те е било страх да издадеш? Какво те е спирало или те е тласнало напред?

Да, има текстове, които съм писал, които са се усещали твърде лични, но обикновено тогава давам на нашия китарист, Bård, да ги прочете и той казва: “Това е наистина добър текст.“ И някак си ме убеждава, че трябва да направим песен от него. В крайна сметка нямам никакви ограничения, ограниченията си ги поставям само аз, но това е част от това, което съм. Има една песен в третия ни албум, наречен “I Guess I’ll Never Know“, която беше за майката на бивша приятелка, която се самоуби.

Всъщност, има една песен в новия албум, която написах, когато имах наистина ужасен ден, или ужасна седмица, или дори ужасен месец. Мисля, че я написах по време на пандемията, в един от онези дни, когато просто се чувстваш безполезен и нищожен. Като, когато загубиш цялото си самочувствие. Мислиш си – ужасен съм, лош приятел съм, лошо гадже съм. Нямам никаква истинска професия. Когато преминавах през всички тези емоции написах тази песен и тогава попитах Bård за мнение. Тогава той ме попита дали това е песен на Zak или е песен на Clawfinger? Помислих за минута и просто казах – каква е разликата? И, знаете ли, всъщност няма такава, защото Clawfinger е толкова голяма част от живота ми от над 32 години, че всичко някак си се интегрира едно в друго. Песента, която е в новия албум, се казва “The Fucking Disgrace“ и е основно за това как се чувствам ужасно и не чувствам, че струвам нищо. Първоначално не я написах за Clawfinger, но си пасва, защото съм част от Clawfinger. Всички минаваме през подобни чувства и емоции, просто не всеки има група, в която да вложи тези емоции. Това е едно от магическите неща да си част от група – можеш да се отпуснеш и да го използваш като отдушник.

• Каква е настоящата ти музикална мания? На кой концерт можем да те намерим, когато не си на турне?

Абсолютно обожавам Skindred. Benji е един от най-добрите фронтмени на всички времена и енергията, която имат на живо, е такава, че в момента няма конкуренция. Те се качват  на сцената и изглеждат толкова спокойни и се забавляват толкова много. Енергията, която излъчват, и начинът, по който общуват с публиката, е превъзходен. Свирихме с тях преди няколко години и казах това на Benji.

Много харесвам Ren – той е популярен в YouTube през последните няколко години. Харесва ми начинът, по който той без усилие смесва различни стилове и жанрове, сериозни текстове с наистина глупави текстове. Той успява да докосне мен и много други хора, можеш да усетиш, че той наистина мисли това, което казва, и че наистина има дълбока страст към това, което прави.

• Според теб – отново, сериозен въпрос – каква е ролята на хората на изкуството в обществото?

Общество? Каква е ролята на хора на изкуството като нас? Каква е ролята? Бих искал да кажа, че трябва да бъда възможно най-честен в това, което казвам, в това, което пиша, но бих искал да мисля, че това е основната цел на хората като цяло. Но знам със сигурност, че това не винаги е така, защото сме адски глупави. Човешките същества понякога са доста глупави. Да бъдеш честен със себе си и с това, което мислиш и чувстваш, е най-важното нещо за мен, а това е доста трудно. Лесно е да се каже, но не е никак лесно да се направи.

• Последният ми въпрос е – коя ваша песен бихте искали да чуете изпълнена от друга група? И от коя група?

О, Боже, това също е труден въпрос. Не бих имал нищо против да чуя Skindred да правят версия на нашата песен “Are You Man Enough“. Това би било интересно. Бих искал да чуя Frank Zappa да прави версия на нашата песен “Bitch”. За съжаление, това няма да се случи. Може би с помощта на изкуствен интелект, но не е същото. Бих могъл да кажа много различни групи с много различни песни, но да, ще се спра на тези две.

• Zak, благодаря ти много за отделеното време, беше истинско удоволствие. Ще се видим през септември.

Желая ти прекрасен ден!

Не пропускайте Clawfinger в първия ден на фестивала Rebel Rebel: 13 и 14 септември във Vidas Art Arena, София.