Danko Jones: “След 30 години все още имаме какво да доказваме”

Danko Jones са от онези групи, за които човек лесно може да остане с впечатлението, че са били навсякъде. Три десетилетия на път, хиляди концерти, фестивали на няколко континента и почти непрекъснат цикъл от албуми и турнета.

И въпреки това България досега остава бяло петно върху концертната им карта. Това ще се промени на 17 октомври, когато канадското трио ще излезе за първи път пред българска публика на сцената на Vidas Art Arena в София, по покана на Fest Team.

Малко преди дебюта им у нас разговаряхме с Danko Jones за това защо на групата са ѝ били необходими 30 години, за да стигне до България, защо не вярва в задължителната “еволюция” на рок групите, за провалите, парите и артистичната почтеност и защо след 12 албума все още има какво да доказва.

А покрай всичко това стигнахме до Oasis, Radiohead, George Michael, KISS, AC/DC, Motörhead, Ramones, Slayer и идеята как би звучал един хип-хоп албум на Danko Jones с неограничен бюджет.

• Вече много години обикаляте Европа почти непрекъснато, но някак България ви е убягвала досега. Защо ви отне толкова време?

Това е нещо, което според мен хората не разбират – ние не контролираме къде ще свирим. Не сме Metallica. Metallica могат да погледнат картата и да кажат: “Искаме да свирим там, там и там”. А ако не са самите те, някой от екипа им може да го направи. Групите на това ниво могат.

Ние не сме на това ниво. Отиваме там, където ни поканят. Там, където ни искат. Досега никой в България не ни е предлагал концерт. Може и да е имало някакво предложение, което не е стигнало до нас заради конфликт в графика – може да сме били в студио, да сме имали свободна година или да сме били на турне в Северна Америка.

Но ако някой ни предложи концерт и не можем да го направим на конкретната дата, обикновено намираме друг момент. Така че според мен просто досега никога не сме получавали покана да свирим в България. Хората си мислят, че групата сама се кани. Не можем просто да резервираме концерт и да кажем: “Хей, ето ни!”. Не сме ъндърграунд пънк или хардкор група, която може сама да си организира турнето.

Ние сме някъде по средата. Не сме A-list стадионна група, но не сме и банда, която свири хардкор концерти в мазета. А когато си по средата, има много неща, които просто не можеш да правиш сам.

• Важното е, че най-накрая ще бъдете тук.

Да. Очаквам го с нетърпение.

• Наскоро каза, че дори след 30 години все още чувстваш, че Danko Jones има какво да доказва. Какво точно още не сте доказали – и на кого?

Никога не сме имали златен албум. Никога не сме печелили голяма награда. Никога не сме ставали платинени. На определени места се справяме добре – можем да съберем между 500 и 2500 души и да поддържаме успешно турне на такова ниво. Но никога не сме преминали отвъд него, а сме виждали други групи да го правят.

Успяваме да бъдем поканени на партито и да останем част от цирка, но все още не сме главният номер. Затова казвам, че има още много за правене и много за доказване. Няма да се отпусна само защото можем да си плащаме наема и сметките вкъщи. Желанието, енергията и стремежът да свирим не са намалели през годините. Изобщо.

• Представи си, че имаш огромен бюджет за албум №13, но има едно условие – забранено ти е да направиш типичен албум на Danko Jones. Какъв албум би записал?

Какво всъщност е “албум на Danko Jones”? Виждам групата ни като нещо, което може да прави много различни неща. Бихме могли например да направим оркестриран албум с балади и дуети. Няма да бъде AC/DC, four-on-the-floor хард рок, но пак според мен ще бъде под чадъра на Danko Jones. Дори да няма китари и барабани, гласът ми ще бъде връзката между различните стилове.

Но ако трябва да остана верен на въпроса ти… Бих направил рап албум. Защото в рапа можеш да направиш нещо, което е доста по-трудно в рока – буквално можеш да платиш на всички рапъри, които искаш, да участват в албума ти. Ако правя рок албум и поискам Kirk Hammett да свири в една песен, мога да му предложа милион долара и той вероятно пак ще откаже, защото вече има милиони.

При рапърите вероятно Kanye West, Jay-Z, Eminem или Dr. Dre биха ме отрязали. Но аз така или иначе не бих търсил тях. Щях да потърся хора от 90-тарския ъндърграунд хип-хоп. Познавах човек, който направи рап албум и успя да привлече KRS-One и Busta Rhymes. Питах хората: “Как, по дяволите, успя да вземе KRS-One и Busta Rhymes за албума си?”. Той беше просто местен рапър от Торонто. Накрая някой ми каза: “Просто е платил правилната сума“. За мен KRS-One и Busta Rhymes са на нивото, на което други хора поставят Dave Grohl или Kurt Cobain. Така че бих похарчил целия бюджет за това.

• Веднъж каза: “Няма да еволюираме”. В рока обаче “еволюцията” почти автоматично се приема за нещо положително. Защо?

Казват, че я приемат за нещо положително. Но това не означава непременно, че я слушат. Хората хвалят идеята, че си се опитал да еволюираш. “О, браво на вас!” Получаваш аплодисменти за това. Но в края на деня всички пак се връщат и слушат “Back in Black“. Съжалявам, но е така.

Има причина групи като Motörhead, Ramones, AC/DC и Slayer да продължават да бъдат толкова важни, докато много от групите, които са се опитвали да “еволюират”, накрая започват да се въртят в кръг и се връщат с подвита опашка към онова, което първоначално ги е вкарало в цирка. Разбира се, винаги има изключения. Можеш да изброиш пет или десет групи, които са успели да прескочат тази бариера. Но броят на онези, които не са успели, е много по-голям.

• AC/DC и Motörhead са възхвалявани именно защото знаят точно кои са. Защо тогава други групи биват критикувани, когато правят същото – запазват стила си и записват сходни албуми?

Ако се върнеш назад и прочетеш всички ревюта за тези четири групи, съм сигурен, че ще намериш много текстове, в които ги обвиняват точно в това. Разликата е, че те никога не са слушали тези критики. Просто са продължили да правят това, в което вярват и което искат да правят. Аз имам лукса да виждам резултата от техния избор. Ramones и Motörhead не са знаели дали ще проработи. Просто са го направили.

Аз мога да погледна назад и да кажа: “Е, проработило е за Ramones. AC/DC го направиха. Motörhead го направиха. Значи и ние ще го направим”. Може да звучи така, сякаш съм някакъв бунтар, но всъщност не е така. Имам готов blueprint пред себе си. И с всеки наш албум получаваме такива ревюта: “О, това звучи като предишния”. Затова не чета ревюта. Смея им се. Отчасти защото са написани от хора, които според мен не знаят достатъчно за музиката. Или ще се ядосам заради това, или просто ще се засмея и ще го подмина. В сърцето си знам, че това е музиката, която искам да свиря.

А ако наистина искаш да погледнеш по-интелектуално и артистично на нещата – има изкуство в това да използваш едни и същи три-четири акорда и от тях да направиш цял нов албум. Има изкуство в това. Да кажеш просто “този албум звучи като предишния” е мързелива журналистика, мързеливо слушане и мързеливо писане. И това е ОК. Има и мързеливи музиканти. Аз просто искам да правя албумите, които самият аз бих искал да слушам.

• Кое е по-опасно за една рок група – провалът или това да се почувства прекалено удобно?

Зависи какво наричаш “провал”. Ако за теб провалът е дали можеш да си платиш наема, тогава аз винаги ще избера да “се проваля” по другия начин. Можеш да посочиш групи, които са станали страшно популярни и успешни, а следващите им албуми са ставали все по-слаби, по-безинтересни или по-неуспешни. Можеш да кажеш, че са се провалили. Но после те се прибират в именията си, сметките им са платени и не се тревожат дали ще имат какво да ядат утре.

А други хора може да са останали абсолютно верни на принципите си, да получават страхотни ревюта и всички да аплодират артистичната им почтеност – но те все още не могат да си платят наема. Това провал ли е? Зависи къде са приоритетите ти. Аз се опитвам да комбинирам двата лагера. Искам да мога да се погледна в огледалото. Има определени неща, които не бих направил само заради парите. Все още държа на почтеността си. Но в същото време простата истина е, че за да мога да продължа да правя това, трябва да си плащам наема.

• Тогава къде намираш баланса? Как се уверяваш, че не се проваляш пред самия себе си?

Това е единственият човек, пред когото трябва да отговаряш – пред себе си. Ако мога да се погледна в огледалото и да кажа: “Направихме добър албум. Харесвам го. Обичам го. Той ме представлява напълно”, тогава всичко е наред. Има един албум, който сме издали… Няма да кажа кой е. В края на записите JC се обърна към мен и ме попита: “Какво мислиш?”.

Бяхме практически готови. Следващата стъпка беше смесването. Намирахме се в огромно студио и не можехме просто да кажем: “Зарязваме всичко и започваме отначало”. Нямахме финансовата възможност да го направим. Трябваше да живеем с този албум. Това е единственият път, когато съм се обърнал към него в студиото и съм казал: “Мисля, че това не е добро”. Има песни в този албум, които обожавам. Успях да се хвана за тях. Но като цяло го смятах за артистичен провал.

От дванадесетте ни албума това е единственият случай, в който съм излязъл пред света с нещо, зад което в сърцето си не стоях напълно. Беше много отдавна и беше тежък урок. Бяхме по средата на турнето за този албум и си казахме: “Добре. Майната му. Следващият албум трябва да бъде най-добрият шибан албум, който някога сме правили”. Беше гадно да преминем през това, но резултатът беше поредица от албуми, с които можем да се гордеем. И според мен все още сме в тази серия.

• Дано никога повече не попаднете в подобна ситуация.

Знаеш ли, мисля, че всяка група минава през такъв период. В дискографията на всяка група има такива моменти. В края на състезанието – или както там наричаме това нещо, живота – искам дискографията ни да има върхове и спадове. Страхотно е да имаш перфектна дискография – всичко да е 10 от 10, всичко да е съвършено. Но почти никоя група не може да го направи.

Музикантите, които обичам, имат дискографии с възходи и падения. Обожавам Neil Young, а той има няколко албума, които са пълни “лимони”. И точно това го прави интересен за мен. Когато бях млад и откривах музиката му, минавах през цялата му дискография, опитвах се да разбера кой е и за какво става дума. Имаше някои наистина лоши албуми. Поглеждайки назад, харесва ми, че ги има.

Трудно е, когато ти самият си в този момент. Трябва да се увериш, че той няма да сложи край на музикалната ти кариера. Но ако успееш да преминеш през бурята, накрая дискографията изглежда по-човешка. По-истинска.

• Нека извършим малък акт на рокендрол богохулство. Назови един всеобщо обожаван класически рок албум, за който просто не разбираш защо е целият този шум.

Със сигурност има такива. Просто в момента не мога да се сетя. Ако видя куп албуми пред себе си, със сигурност ще мога да отговоря. Често си мисля: “Защо хората харесват това? Просто не го разбирам”. Понякога обаче променям мнението си. Например Radiohead. Никога не разбирах “Pablo Honey“. Не разбирах защо е целият този шум.

А, всъщност сега, докато говорим, започвам да се сещам… Не разбирам Oasis. Не мисля, че са особено добри.

Но да довърша за Radiohead – те бяха една от онези групи, за които си казвах: “Какво толкова?”, докато един мой приятел не ме накара да седна и буквално ме принуди да изслушам “The Bends“. И тогава го разбрах. Казах си: ”Това е невероятно“.

После изслушах “OK Computer“. Това беше приблизително по времето, когато албумът излезе. Преди това просто не разбирах защо всички говорят за тях. Не харесвах ”Pablo Honey“ и не бях дал истински шанс на ”The Bends“. Но бях в колата на приятеля ми и нямаше как просто да изключа музиката. Слушах и по едно време си казах: ”Чакай малко… чакай… това всъщност е много добро“. Прибрах се и си купих CD-то. Тогава разбрах Radiohead.

Но все още не разбирам “What’s the Story Morning Glory?“ на Oasis. Просто не разбирам тази група. Мисля, че са интересни персонажи и личности. Много харесвам интервютата им. Страхотни са за слушане и гледане. Но музиката, която правят, просто не ме привлича.

• Да обърнем въпроса. Кой е онзи уж ужасен или “не готин” албум, който би защитавал до смърт?

Това зависи от това какво смяташ за некул. Ако го защитавам, очевидно аз го харесвам. Но вероятно… всичко на George Michael. Обожавам George Michael. Мисля, че всичките му солови неща са страхотни и винаги са били.

Обожавам “Faith“. ”Faith“ е невероятен албум от началото до края. Предполагам, че това би бил отговорът ми. Макар че аз изобщо не го смятам за некул. А и с времето излязоха истории за това колко много благотворителност е правил тихомълком. Това го прави още по-готин в моите очи. Беше невероятна личност.

• Прекарал си десетилетия да обясняваш колко много обичаш KISS. Кое е онова нещо в KISS, което дори ти не можеш да защитиш?

О, Боже, има толкова много неща около тази група, с които не съм съгласен! Например направиха прощално турне още през 1999 г. Това беше преди почти 30 години. И колкото и да обичам мърчандайза им, понякога мисля, че прекаляват. Самият аз съм се чувствал прецакан.

В началото на 2000-те издадоха тези огромни книги KISStory. Огромни черни книги, които изглеждаха невероятно. Тогава нямах пари да ги купя. По-късно си казах: “Майната му, ще си купя KISStory I и II”. KISStory I е невероятна книга. KISStory II е загуба на пари. Сега имам и двете и се чувствам прецакан от KISS.

Те просто издават страшно много неща. Понякога продуктът е страхотен и си струва покупката, но много често не е. Просто начин да се изкарат още пари. Това е частта, която не харесвам. И последните им няколко албума също не бяха най-великите. Но харесвам “Carnival of Souls“. Много хора не го харесват, но аз го харесвам.

• Ако 20-годишният Danko можеше да те види сега – професионален музикант, мениджмънт, интервюта, самолети… – какво щеше да си каже: “Успях!” или “Исусе Христе, станах възрастен”?

Мисля, че 20-годишният ми аз щеше да бъде страшно щастлив от това, в което се превърна всичко. Мислех, че ще бъдем група три или пет години. Мислех, че просто ще обикаляме Америка, надявах се да подпишем с някой готин лейбъл, който харесваме, и да свирим с някои от любимите ни тогава групи.

В крайна сметка надминахме тези групи. Свирили сме на шест от седемте континента. Цялата идея за мен с тази група беше не просто да “видя света”. Това е прекалено общо казано. Исках да преживея живота чрез тази група. И точно това успях да направя.

Така че 20-годишният ми аз би казал: “Мисията е изпълнена”. Защото знам, че когато бях на 20, това беше целта ми – да видя света, но по-точно да го преживея чрез тази група. Успях да срещна някои от героите си. Посетих места, за които никога не съм предполагал, че ще видя. Срещнах интересни хора, които никога нямаше да срещна, ако не беше тази група и достъпът до света, който музиката ни даде.

• В друго интервю нарече свиренето в група своя “работа” – дума, която е почти забранена в рокендрол света. Кога рокът престава да бъде бунт и се превръща просто в шумна офис работа?

Никога не е задължително да се превръща в шумна офис работа. Никога не трябва да бъде досадно ежедневие. Но все пак е работа. Можеш да обичаш работата си. Можеш да искаш да имаш тази работа, вместо да я нямаш.

Проблемът е в проекцията. Когато аз кажа, че това е работа, хората проектират върху мен факта, че те мразят собствената си работа. Е, не е моя вината, че мразиш работата си. Аз обичам моята. Ти мразиш своята и затова, когато аз нарека това “работа”, решаваш, че го приравнявам с твоята работа, която ненавиждаш. Не, не, не. Това си ти. Това е твоят проблем. Аз обичам работата си.

Ако не го нарека работа, тогава какво, по дяволите, е това? Безработен некадърник ли съм, който си практикува хобито, обикаля света и някак си плаща сметките си вкъщи? Кога е позволено да го наречеш работа и кога не е? Според мен не е ОК да я наричаш работа единствено ако не искаш да я вършиш. Хората, които най-често се заяждат с мен, че наричам това “работа”, обикновено имат работа, която самите те не искат. Това не е моя вина. Аз обичам моята работа. Идеята да я нямам ме плаши до смърт. Не искам да спирам да правя това.

• След хиляди концерти може ли публиката все още истински да те изненада? Или вече знаеш точно кои бутони трябва да натиснеш, за да накараш залата да избухне? И ако знаеш тези бутони – манипулация ли е това, или просто си добър в работата си?

Дори днес можеш да излезеш на сцената, да минат три песни и да си кажеш: “Не знам… тази публика просто не се свързва с нас”. Случвало се е. Случи се няколко пъти дори това лято. А понякога става точно обратното. Излизаш с мисълта: “Добре, сега ще ни унищожат”, започваш да свириш и изведнъж цялата публика е на твоя страна. За щастие това се случва по-често.

Така че дори след всички тези години не мога да разчета публиката предварително. Понякога не мога да я разчета дори докато концертът вече се случва. Що се отнася до манипулацията – да, може да кажеш някаква реплика, за да привлечеш хората на своя страна, да ги накараш да освиркват, да крещят или да викат. Можеш да го наречеш манипулация. Но всичко това е част от шоуто. Част от представлението.

Ние като изпълнители и публиката сме сключили едно негласно споразумение – да преустановим неверието си и заедно да участваме в това нещо, което наричаме рок концерт. Всички празнуваме музиката и групата така, сякаш е Нова година или рожденият ни ден, а всъщност е просто някаква четвъртък вечер. Всички сме се съгласили да участваме в този празник, в това представление. Не се опитвам да манипулирам публиката, когато я карам да вика. Това е част от представлението.

Дали ще проработи или не зависи от конкретната вечер и от хората, които са дошли. Това лято имахме концерт – няма да кажа кой – на който стоях на сцената и си мислех: “Изобщо не успяваме да се свържем с тези хора. Те дори не ни искат на сцената”. Накрая приключихме сета си 20 минути по-рано, отколкото трябваше. Наложи се да се върнем и да свирим още 20 минути! Просто не успявах да се свържа с тях.

А имаше и друг концерт, на който излязох с мисълта: “Добре, ако не ни убият, поне ще ни гледат без никаква реакция”. Това беше, когато подгрявахме Deep Purple в Montreux. Мислех си: “Всички са дошли да гледат Deep Purple в Montreux – точно както се пее в ”Smoke on the Water“. Аз бих бил същият. Не мога да ги виня”. Излязохме на сцената и цялата публика беше страшно ентусиазирана. Получихме най-добрия си концерт за цялото лято.

Излязохме с “Не знам какво ще стане…”, а слязохме със “Това беше най-доброто шоу, което сме правили от месеци”. Никога не знаеш каква реакция ще получиш, независимо колко години си правил това. И според мен точно това го запазва интересно. Затова сърцето ти все още бие силно, преди да излезеш на сцената. Просто не знаеш какво ще се случи.

• Казвал си, че не искаш да прекарваш прекалено много време в празнуване на годишнини, защото постоянното гледане назад започва да създава усещането, че всичко вече е приключило. Нека обърнем въпроса – какво още не сте направили, което би те накарало да си кажеш: “Добре, сега тази група е завършена”?

Както вече казах – никога не сме имали златен албум. Никога не сме печелили значима музикална награда. Никога не сме ставали платинени. Никога не сме правили собствено стадионно турне, на което ние да избираме кои групи да вземем с нас. Никога не сме били истински тренд. Ние сме абсолютната дефиниция за B-level група. Не предизвикваме някакви огромни вълни, но винаги сме там.

Срещам хора, които може никога да не са слушали музиката ни, но са чували за нас. Ние сме там. Просто… сме там. И точно оттам идва желанието ми да продължавам да натискам – да станем по-познати и да можем да правим повече неща. Но все още има и малки квадратчета, които продължаваме да отмятаме. Все още постигаме неща, които никога преди не сме правили. Никога не сме били в България. Сега ще отметнем и това квадратче. Не е нещо огромно като “продадохте десет милиона албума”, но продължаваме да отбелязваме малки постижения. Така че все още има много неща за постигане.

• Последен и много бърз въпрос. След 30 години някой открива Danko Jones, без да знае абсолютно нищо за вас, и чува само една ваша песен. Коя песен отчаяно се надяваш да НЕ бъде това?

Песен, която се казва “Take Me Home“.

• Има ли нещо общо с онова не особено приятно студийно преживяване, за което спомена по-рано?

Не мога да кажа. Но записът на “Take Me Home“ беше страхотно студийно преживяване. Невероятно! Прекарахме си чудесно.

• Благодаря ти много. Вече дори прескочихме определеното ни време. Очаквам с нетърпение да те видя тук и се надявам да бъде страхотен концерт.

И аз го очаквам с нетърпение. Благодаря ти много.

Може да гледате Danko Jones на 17 октомври във Vidas Art Arena. Билети все още има на ticketstation.bg.