Интервю с Peter “Peavy” Wagner (Rage, Refuge)

В началото на септември в местността „Стълпище”, край русенското село Мечка, трябваше да се проведе първия Rock Waves Festival. За съжаление за втори път фестивалът е отложен. Сега за 2023 година. Хедлайнъри там трябваше да бъдат Ахат, Venom Inc. и Rage. Преди фестивала успяхме да разговаряме с лидера на немците Peter “Peavy” Wagner, който даде специално интервю за „От другата страна”.

Интервюто с Peter “Peavy” Wagner (Rage, Refuge) е излъчено в „От другата страна” по Радио Варна на 15.08.2022 година, както и в предаването „Евробокс” на програма „Хоризонт” на БНР.

От другата страна – Привет, Peavy, май от доста време не сте издавали два албума в две поредни години?

Peavy – В миналото също сме имали подобна периодичност. Сега просто нямаше турнета. И нямаше какво по-добро да правим.

От другата страна – Защо всъщност последният Ви албум се казва „Resurrection Day”?

Peavy – Темата на албума е философски поглед на еволюцията на човешките същества от Каменната ера до днес, до модерните времена. Преди 10 000 години човечеството е живяло в синхрон с природата, независимо че е ловувало. И в един момент преминава към отглеждането на животни. Което води до противопоставяне на природата. Човекът започва да се меси в нейната работа, да прави опити да я промени. Това е точката на пречупване в нашата еволюция. В нашата културна еволюция. Което води и до проблемите, с които се сблъскваме в света, който обитаваме днес. Възкресението е в ръцете ни. Но всичко зависи от решението, което ще вземем. Дали искаме да имаме светло бъдеще или не. Това в общи линии е значението зад името на диска.

От другата страна – Смяташ ли, че се учим от миналото, за да възродим наистина света?

Peavy – Така мисля. Но това е друг въпрос. Ако сме оптимисти, трябва да се учим от всички ключови моменти, които сме преживели. Мисля, че вече сме преминали границата и не ни остава много време, за да променим начина си на живот.Дали ще го направим или не – това са други въпроси и ще разберем техния отговор след няколко години.

От другата страна – Каква е историята зад песента „A New Land”от последния албум?

Peavy – Тя е част от историята и в нея става въпрос за колонизацията на Западния свят като Америка и Южна Америка. Една от допуснатите грешки през годините.

От другата страна – Каква беше ролята на новите музиканти в Rage при създаването на „Resurrection Day”?

Peavy – Нека да започна от самото начало. Идеята за втори китарист в групата ми се въртеше още от 2019 година. Искахме позицията да бъде заета от Stefan Weber. Той беше част от другата банда на Marcos Rodríguez Diolegacy, която е кавър група на DIO. Искахме да привлечем Stefan и в Rage. Тогава бяхме пред започването на турне за албума „Wings of Rage”. Беше предвидено за февруари и решихме да отложим присъединявате на Stefan с година. Всъщност той стана част от Rage през лятото на 2020. По време на турнето през 2020 Marcos се оказа с много сериозни лични проблеми, които по време на ограниченията се задълбочиха. Трябваше да напусне Германия и да се върне в Тенерифе, Испания, откъдето е всъщност. Проблемите му обаче се оказаха много сериозни и той за съжаление трябваше да се откаже от свиренето с RAGE. Тогава привлякохме Stefan и Jean Bormann като втори китарист. Jean дойде от банда, която работеше много близо до района, в който аз живея. Познавахме се от известно време. Много сме доволни, че двамата ни нови китаристи се синхронизираха много добре като екип. През май миналата година заради невъзможността да свирим на живо, решихме, да работим върху нови песни. Така Stefan и Jean бяха много сериозно въвлечени в създаването на новия албум на бандата. Нямаше концерти, на които да ги проверим и на тях им се наложи да скочат в дълбокото без подготовка. Те приеха предизвикателството и се справиха много добре. Наистина работихме като един отбор. Барабанистът ни Vassilios “Lucky” Maniatopoulos също участва активно в процеса на композирането. И резултатът може да се чуе в „Resurrection Day”.

От другата страна – С двамата китаристи все едно се завръщате в миналото на Rage.

Peavy – Точно така. От самото начало групата беше с двама китаристи и след това за по-продължителен период от време през 90-те. Причината да добавим още един китарист беше, че през последните години обръщаме по-задълбочено внимание на албумите ни от 90-те като „Black in Mind” и „End of All Days”. За да изпълним песните от тях близо до оригиналите, ни беше необходима втора китара. От една страна по този начин тези композиции се изпълняват по-лесно на живо. От друга – с двама китаристи е възможно да разливаме хармониите и рифовете. С този състав аранжиментите на песните се получават по-лесно.

От другата страна – Кой албум създадохте по-трудно – дебюта на Avenger „Prayers of Steel” или последния на Rage „Resurrection Day”?

Peavy – Не знам как да отговоря на този въпрос. „Prayers of Steel” е въобще първият албум, който някога съм създал. Тогава обаче, когато правихме песните, наистина въобще не предполагахме, че ще ги съберем в албум, че ще издадем албум. На първо място просто създавахме композиции без каквито и да било очаквания. Дори не предполагаме дали по-късно ще подпишем звукозаписен договор. Тогава работихме без план и всичко ставаше по много елементарен начин. Просто събрахме колекция от песни, които бяхме написали. Новият албум на Rage беше създаден при съвсем различни обстоятелства. И по-специално след натрупан 40-годишен опит. Най-малкото аз съм наясно какво правя и как да го направя, защото постоянно съм в този процес. Мисля, че вече съм създал 26 албума с тази група. Нямам как да направя паралел. Все едно да сравнявам ябълки с круши.

От другата страна – Опитът превръща ли се в проблем понякога?

Peavy – Не, никога. Напротив, много е полезен. Колкото повече опит си натрупал, по-лесно успяваш да трансформираш идеите, които се зараждат в душата към инструмента и от там да ги превърнеш в песен. Така че опитът помага много. Иначе те разбирам защо задаваш подобен въпрос. Защото така може да се работи по формули. Но аз процедирам по друг подход. Винаги композирам от сърце. И когато работя по нова музика, никога не мисля за очакванията на феновете. Не разполагам само с един трик в торбата или с една формула, за да създавам музика. Винаги има пътища без изход, които ме стимулират да търся други варианти. Което може да провокира измислянето на съвсем различен материал. Също така създавам много повече, отколкото по-късно реализирам. Има много идеи, които никога след това не стават част от албум на Rage. Просто защото не пасват на бандата. Така че не това е начинът, по който работя.

От другата страна – Как всъщност става разпределението при теб по отношение на идеите?

Peavy – Понякога не е толкова лесно. Това го наблюдавам при работата си с Rage и Refuge. По принцип нямах планове да запиша албум с Refuge. С тях никога не съм мислил, че ще правим албуми, турнета, въобще, че ще са още една професионална банда. За диска, който издадохме, обаче, постъпихме леко йезуитски, защото потърсихме по-винтидж звучащ материал. В същото време решихме да работим по начина, по който работихме в миналото. Т.е. сами се поставихме в друга среда, която по някакъв начин наподобяваше миналото ни преди 30 години. От друга страна Lingua Mortis Orchestra са всъщност Rage. Не правя разлика между тях и групата. Lingua Mortis бяха част от Rage и тяхна запазена марка. Също така запазих звученето им в Rage. В новия албум има четири песни с оркестрации. Резултатът и при двете формации е един и същ. Решението коя песен става част от дискографията на Rage и коя не носи точното усещане, е резултат от вътрешно чувство. Имам идея какво предпочитат метъл феновете и какво отива твърде далеч от метъл структурата. С Rage вече си изградихме широк спектър от стилове – от траш, до оркестрирани епични, големи, химнови композиции. Което ни предоставя доста по-големи възможности. Понякога си позволявам да тествам по нещо ново за групата. В „Resurrection Day” има една песен „Traveling Through Time”, за която в началото не бях сигурен, дали е добра за Rage. Тя се превърна в малък тест за бандата. И сега по реакциите виждам, че експериментът е с положителен знак. Т.е. песента пасва на Rage.

От другата страна – Трябва ли един артист да има изграден определен стандарт, с който да сравнява новия материал, който създава?

Peavy – Имаш предвид шаблона „AC/DC” – имаш една песен и я повтаряш постоянно? Опитвам се да не работя по този начин. За всеки артист обаче това може би е въпрос на израстване. От една страна би искал да се преоткрие, да предложи нещо ново, от друга – иска да остане разпознаваем за феновете си. Може би ще е много рисковано или дори глупаво, ако предложи нещо коренно различно от един до следващия албум. Което ще доведе до това, че феновете дори няма да го разпознаят – „Какво е това сега? Същата група ли е? Или е нещо, коренно различно?” В това наистина няма смисъл особено, ако го издавате под едно и също име. За всеки артист този момент е стъпка по ръба на острието. Така гледам на нещата. С годините успяваш да се справяш с този проблем и да нацелиш баланса. Всеки нов албум е нов опит. И в края реакцията на феновете показва дали си се справил добре или не.

От другата страна – Кога е важно мнението на феновете?

Peavy – Разбира се, за всеки артист е важно да има добра обратна връзка с феновете си, защото в противен случай няма как да продължи напред – никой няма да му предложи концерти, никой няма да си купи записите му и всъщност това води до логичен край. Тогава единственото, което ти остава, е музиката да е хоби. От друга страна, когато мислиш постоянно за нейната бизнес страна, това по никакъв начин не помага, когато създаваш песни. Защото няма как да си наистина свободен, да си наистина креативен. За това и аз, когато работя по музикални идеи, се опитвам напълно да се предпазя от точно тези аспекти и да не мисля за тях. На първо място към всичко, което идва от сърцето и го усещам като нещо добро, се отнасям по един и същ начин. Едва по-късно преценявам, кое се вписва и кое не е се вписва в името Rage. Доверявам се на чувствата си кое е необходимо да влезе в нов албум и е добро за него. Всичко е въпрос на усещане.

От другата страна – В едно интервю споменаваш, че „политическата агитация няма масто в музиката”. „Resurrection Day”, обаче, донякъде стъпва точно на това.

Peavy – В него не става въпрос за политика. В него по-скоро говоря за обществото и по-големите проблеми. Не става въпрос за политика. Става въпрос за човешката еволюция и човешката антропология, които са ни направили такива, каквито сме днес. Както и за решенията, които вземаме – дали са добри или не толкова. Но не засягам политическата сфера. Аз самият не членувам в никакви партии. Не съм почитател на нито една политическа система. Опитвам се да остана отвъд цялата тяхна идеология. Не смятам, че са толкова добри. Истината е навсякъде. Накъдето и да се обърнеш, има както добри, така и лоши неща. Но не правя никакви политически заявления.

От другата страна – А групите, които използват музиката, за да агитират в тази посока?

Peavy – Това е тяхно решение. Всеки е началник сам на себе си. Ако искаш да използваш групата си и изкуството си за разпространение на политически послания, хей, правиш го на своя отговорност. Смятам обаче, че в края на краищата в политиката нещата винаги опират до парите. А политиката – тя е вид бизнес. Политиците никога не работят сто процента в помощ на хората. Не всички техни действия са насочени в посока обществото да става все по-добре. В по-голямата си част политиката е бизнес и тя не е нещо, за което искам да говоря. Също така не искам нито аз, нито групата да бъдат идентифицирани с нея.

От другата страна – Последен въпрос – кой е твоят най-„Spinal Tap” момент?

Peavy – Този, който никога няма да забравя, е от един концерт, който имахме в Памплона, Испания. Трябваше да свирим в голяма спортна зала. Съблекалните ни бяха в катакомбите отдолу, в мазето. Следобеда се опитахме да се доберем до сцената, за да направим саундчека. Имахме директен достъп през залата. По-късно, когато започна концертът и публиката вече беше пред сцената, нямаше как да минем по същия път. Трябваше да открием алтернативен маршрут през катакомбите, където бяхме. И също като във филма „This is Spinal Tap”, 20 минути се лутахме из коридорите, водейки се от тонове знаци, които бяха сложени там, за да упътват групите. В един момент излязохме в някакъв фитнес салон и то в банята, където мъже вземаха душове след тренировката. Озовахме се под пръските на душовете с китарите, облечени в сценичните дрехи. Разбира се не закъсняха и страшните погледи, и въпросите „Какви, по дяволите, сте Вие?” Извинително отговаряхме, че търсим сцената. И без да ни отговарят, бяхме разбрали, че сме се объркали. Дори бяхме в друга сграда. В края на краищата един от помощниците ни ни намери. А интрото за нашето участие вече вървеше. Буквално в последната секунда успяхме да се доберем до сцената. Това наистина беше истински „Spinal Tap” момент.