Интервю с Harry Whitley (Asia)
След дванадесетгодишна студийна пауза Asia се завърнаха с “Indigo“. Това е първият запис на групата с нов материал след ”Gravitas“ от 2014 година. Албумът продължава характерното за Asia съчетание между мелодичен рок и прогресив елементи. В него има композиции, създадени от покойния John Wetton заедно с Geoff Downes. В записа гостуват бившият китарист на групата Steve Howe и барабанистът на Dream Theater Mike Portnoy. Новият албум на Asia е поводът за специалното интервю, което вокалистът и басист на групата Harry Whitley, за когото това е първи запис с бандата, даде специално интервю за “От другата страна”, със съдействието на “Riva Sound”.
Интервюто с Harry Whitley (Asia) е излъчено в “От другата страна” по Радио Варна на 16.11.2026 година.
- От другата страна – Здрасти, Harry! Основният повод за разговора е завръщането на Asia със студийния албум “Indigo”, който прекъсва 12-годишното студийно мълчание на групата. Как постигнахте звучене, което да е естествено продължение на историята ѝ, а не носталгичен музеен експонат?
Harry Whitley – Най-голямото ни предимство, за да звучим като Asia, е присъствието на Geoff Downes. Голяма част от характерния звук на Asia идва именно от него. Разбира се, трябва и да познаваш звученето на групата, да си слушал много нейна музика, за да разбереш подхода ѝ. Предполагам, че е като ученето на чужд език. Виждаш думите, но когато започнеш да го говориш на живо, е различно, не е толкова официално и сковано. Можеш да чуеш какво правят Asia, но след това трябва сам да го приложиш. Не мисля, че създавахме материала с нагласата, че непременно трябва да звучи като Asia от 1980. Искахме да е свеж, но и във връзка с миналото, така че да разпознаваш Asia. Ако просто бяхме написали куп песни, които биха могли да са на TOTO или JOURNEY, щеше да се получи обикновен рок албум. Asia имат специфичен стил и според мен той до голяма степен е свързан с църковните химни и религиозната музика. Музиката на групата не е религиозна, но носи онова мащабно звучене, при което всички пеят заедно. Затова се стремяхме да я запазим свежа, без да копираме. Това беше подходът ни.
- От другата страна – Как избягахте от копирането на старите Asia и същевременно запазихте тази свежест в “Indigo”?
Harry Whitley – Заслугата е на всички ни и на решението да не подражаваме. Това помогна много. Ако бях подходил с мисълта, че ще пея така, че да звуча като John Wetton и искам да звуча точно като него, а John Mitchell беше решил да звучи като Steve Howe, щяхме да се превърнем в трибют група. А това не е добра идея. Подходихме по друг начин. Например John свири на китара със собствения си звук и стил, а после обсъждахме как съответният пасаж би го изсвирил Steve Howe. Дали би направил характерен скок във фразата? Тогава предлагахме на John да опита подобен подход. Защото той носи духа на Asia. С вокалите е същото. John Wetton имаше характерен начин на фразиране, който за щастие е близък до моя. Затова не ми е трудно да усетя защо Asia са разпознаваеми по този начин. Но, както казах, не копираме. Не се опитваме просто да напишем отново “Heat of the Moment” и пак да я изсвирим. Стремихме се да създадем свежа музика, като използваме опита от всичко, което се е случило преди нас.
- От другата страна – Това наследство създава ли напрежение, едновременно да не копирате миналото и да звучите свежо?
Harry Whitley – Да, трудно е, защото феновете искат да звучим като Asia. Те затова харесват групата. Не можеш просто да създадеш нов албум, който да звучи като Bon Jovi. Не е достатъчно да създадеш нова музика. Тя трябва да звучи като Asia. Това носи голямо напрежение. Все пак трябва и да впечатлиш публиката. Не можеш просто да предложиш какъвто и да е албум. Трябва да дадеш всичко от себе си, защото феновете ще усетят, ако е скучен или ако си го направил набързо, само задачата да бъде отметната. Натискът е голям, особено когато става дума за нов състав на групата. Предполагам, че ако направим още един албум, напрежението ще е малко по-малко, защото вече сме минали през първия.
- От другата страна – Рок феновете са отворени към новото, но същевременно са и много консервативни. При наследство като това на Asia може би консервативната страна надделява над любопитството към новото?
Harry Whitley – Да, случва се. И аз съм го изпитвал с любими групи. Например освобождават някого или идва нов музикант и се започваш да си задаваш въпроса дали това е същата група. Но ако звучат добре, нямам нищо против. Не се притеснявам особено от промените. Важното е да има добро звучене и страст. Според мен, ако си отдаден и искаш резултатът да бъде добър, е напълно достатъчно. Разбира се, трябва да присъства и музикант от оригиналния състав, за да продължи историята под същото име. Особено когато това е Geoff. Той е съосновател и човекът, който с малки изключения е написал почти всички песни с John Wetton. Името на Geoff е навсякъде. Той пренесе факела нататък като олимпийския огън. Но е трудно. Няма как да угодиш на всички, защото за мнозина оригиналният състав е единственият истински състав. Той е Asia. И това е напълно нормално. Когато мисля за Asia и аз си представям именно него. Предполагам, че с Fleetwood Mac е същото. Някои хора не приемат състава от края на 70-те и от 80-те като истинските Fleetwood Mac. За тях това е блус групата на Peter Green. Можеш единствено да се опиташ да създадеш положителен резултат, да направиш добра музика. Според мен това е достатъчно.
- От другата страна – Може би е по-важно да удовлетвориш себе си като артист, вместо да се опитваш да угодиш на всички.
Harry Whitley – Да, трябва да изпитваш удоволствиеот това, което правиш. Иначе постоянно ще си притеснен и напрегнат, постоянно ще се питаш дали това или другото звучи ли като Asia. Дали този пасаж е Asia? А онзи? Всъщност просто искахме албум с песни, които да звучат като Asia, но и като нас самите. Изкарахме си добре, докато го създавахме и се надяваме хората да го харесат. Няма смисъл да се тревожим непрекъснато. Това е музика. Не сме лекари или медицински сестри. Не става дума за живот и смърт. Това е просто музика. Просто музика.
- От другата страна – Интересно е, че спомена лекарите и медицинските сестри, защото музиката също спасява животи. По различен начин, без медицински инструменти.
Harry Whitley – Да, музиката има огромна сила. Не съм се замислял много по този въпрос, но преди време гледах документален филм за хора с деменция и болестта на Алцхаймер, на които помагат чрез музикотерапия. Музиката мигновено ги връща към младежките им години, когато са били тийнейджъри или на по двадесет. Въздействието е толкова силно, че си казваш, че е невероятно, че музиката наистина може да направи това. Може да те пренесе в друго време. Предполагам, че и при мен е същото. Слушам определена песен и тя веднага ми напомня за конкретен период или място. Това е изключително силно въздействие. Както казваш, може би то няма същата тежест като работата на лекарите и медицинските сестри, които спасяват животи. Но чуваш хора да казват, че една или друга песен им е помогнала да преживеят разводили са се почувствали подкрепени, когато са загубили близък. Всички големи моменти в живота на хората са свързани с песни. Според мен това е прекрасно. Наистина е много хубаво.
- От другата страна – Значи държите мощно оръжие в ръцете си.
Harry Whitley – Да. С голямата сила идва и голямата отговорност. От тази гледна точка трябва да си даваш сметка, че някои от старите песни на Asia са помогнали на хората да преминат през трудни периоди. Слушали са ги, когато са заминавали да се сражават за страната си или когато са преживявали трагедия. Тези песни означават много за тях. Осъзнах го още, когато започнах да свиря с групата. Изпълняваш песен и виждаш реакциите на хората, разбираш колко много означава тя за тях. Или ги срещаш след концерта и ти казват, че дадена песен им е помогнала да преживеят това, а друга – онова. Въздействието е наистина дълбоко. Както каза, разполагаме с опасна, мощна сила, но трябва да я използваме за добро. И още един важен принцип – когато издаваме нова музика, тя не променя миналото, но трябва да се отнася с уважение към него. Това е ключът.
- От другата страна – Хората използват музиката като лична терапия.
Harry Whitley – Да, точно така.
- От другата страна – А къде намират собствената си терапия музикантите, за да създават музика, която да помага на другите?
Harry Whitley – Труден въпрос. Мисля, че всичко е кръговрат. Зареждаме се от реакциите на феновете. Като едно голямо семейство сме, подхранваме се взаимно. Прилича на някакво самоподдържащо се извънземно същество. Издаваме музика, хората я харесват, даряват ни с любов, ние приемаме тази любов и създаваме още музика. Получава се непрекъснат кръговрат. А и ние черпим удоволствие от творчеството на други музиканти. Слушам например Dire Straits и си казвам, че обожавам песента и искам да създам подобна. После издавам своя музика. Всичко се подхранва взаимно. Но трябва да прекарваш време и далеч от музиката. Винаги е полезно да излезеш навън, да се разходиш и да възстановиш връзката със света около себе си. Докато работехме по новия албум, няколко пъти ми се случи дълго да обмислям текст, без да намирам точната дума или подходящия израз. Или усещах, че в текста има пасаж, който не е съвсем както трябва. Оставях го и излизах да се поразходя, отивах да окося тревата или се захващах с друга работа. Тогава решението идваше само. Трябва да дадеш време на идеята да узрее.
- От другата страна – С Geoff Downes сте съавтори на няколко композиции в албума. Кое беше най-неочакваното музикално отклонение, при което си казахте: “Това не звучи като класическите Asia, но работи идеално”?
Harry Whitley – Вероятно бих посочил дългата сюита “Tattoo Indigo”, съставена от първа, втора и трета част. Първата е с шафъл ритъм, почти в духа на ZZ TOP. Запитах се дали тази инструментална част звучи достатъчно като Asia. Но в нея има отделни пасажи, които носят характерния ни почерк. Има един кратък преход, с който съм изключително горд, както и Geoff. Хармонията е много сложна, акордите се движат в най-различни посоки. Именно там се питах, дали наистина достатъчно прилича на Asia? Това Asia ли са? И да, точно така – това са Asia.
- От другата страна – Mike Portnoy участва в третата част на “Tattoo Indigo“. Как неговият стил на свирене промени за теб ритмичното място на вокала и груува в сравнение с версията на Virgil Donati?
Harry Whitley – Всъщност Mike Portnoy първи е записал барабаните. Когато започнахме да работим по албума, Geoff имаше демозапис на песен, наречена “Tattoo Indigo”, която бяха създали двамата с John Wetton. В основата ѝ стоеше прогметъл риф в размер 11/8, с характерно повтарящо се ритмично движение. На определен етап от създаването ѝ поканили Mike Portnoy да запише барабаните. Разполагахме с всичките му записи. Той вече беше изсвирил партиите си. Това вероятно е било през 2015–2016 година, доста отдавна. Geoff просто ни показа демото и ни попита дали можем да го използваме. Първоначално махнахме барабаните на Mike и доразвихме песента. Преработихме аранжимента, добавихме нови части и вокали. Дотогава нямаше вокални партии, нямаше и вокална мелодия, само китарен риф, върху който свири Mike. Това беше основата. После Virgil записа своята партия. Беше невероятна, защото Virgil е невероятен. Мисля, че звукозаписната компания знаеше за участието на Mike Portnoy. Затова върнахме неговите барабани, но вече бяхме променили аранжимента и записът му не съвпадаше напълно. Песента свършваше, а Mike продължаваше да свири. Наложи се да изрежем и нагласим отделни кратки участъци, за да паснат. Много е вълнуващо да чуеш различния подход на двама толкова прочути и уважавани барабанисти, които са изключително технични, прецизни, истински машини зад барабаните. Интересно е и колко много се променя усещането за песента. За версията с Mike Portnoy добавих много повече клавирни партии, за да я направя различна. Не исках да е напълно идентична, само барабанистът да е друг. Стори ми се странно слушателят да се пита сащо абсолютно една и съща песен е с различни барабани. Затова добавих толкова много клавири.
- От другата страна – Работата в студио със съвременни прогресив рок титани като Virgil Donati и John Mitchell сигурно е доста интензивна. Коя песен от “Indigo“ те доведе до пределите на техническите ти възможности като басист?
Harry Whitley – Не знам. Може би отново “Tattoo Indigo”. Всъщност не се възприемам като басист. Аз съм пианист. Затова почти всичко на баса ми е трудно. При “Tattoo Indigo” предизвикателството беше да се впиша точно в рифовете, особено в пасажите в размер 11/8. Най-трудно беше да постигна плътно, мащабно звучене и да се синхронизирам с всички останали. Както отбеляза, John Mitchell и Virgil Donati са титани в прогресив рока. Изключително талантливи са и е прекрасно да работиш с тях. С Geoff също, разбира се. Освен това много те окуражават. Спомням си как John ми каза веднъж, че много му е харесал един пасаж, който съм изсвирил. В албума има песен “Is This the Life?”, на която John Mitchell е съавтор. В края на куплета свиря кратък басов пасаж, който непрекъснато се изкачва нагоре. John ми каза, че много му харесва. Отговорих му, че си мисля, че звучи така, сякаш не знам кои са правилните тонове.. Той обаче повтори, че наистина много му харсева. Преди няколко месеца имахме концерт в Япония и Virgil ми каза, че много му е се е понравило свиренето ми на баса тази вечер.. Благодарих му окрилен. Мисля, че още се уча като басист. Но от техническа гледна точка “Tattoo Indigo” вероятно е най-трудната композиция.
- От другата страна – На 16 години си свирил в трибют група на Deep Purple. Кой е най-важният урок от вокалния стил на младия Ian Gillan или на Glenn Hughes, който и днес тайно прилагаш в Asia?
Harry Whitley – Не знам. В трибют групата на Deep Purple свирех на клавири, но винаги съм обичал тяхната музика. Мисля, че от тях съм усвоил онова гъвкаво, извиващо се като змия блусово фразиране. Особено при Glenn Hughes, който има специфична самоувереност и непринудено излъчване. Аз не съм толкова готин, но ми се иска да си мисля, че съм. Именно тази блусова самоувереност ме привлича. Възхищавам се на много певци, а Glenn и Gillen са сред тях. Мисля, че в определен момент Geoff също е записал албум с Glenn Hughes. Хубава връзка между нас. Обожавам Deep Purple. Напоследък отново започнах да ги слушам. Бях спрял за известно време, защото, докато свирех в трибют групата, бях ги слушал толкова много и имах нужда от почивка. Бях забравил колко са страхотни. Наистина великолепна група, всеки от музикантите. И продължават да бъдат фантастични.
- От другата страна – Историята на рока е пълна с певци, които са заменили своите предшественици и са копирали миналото. С “Indigo”, обаче, оставяш собствен отпечатък върху бъдещето на групата. Как искаш следващото поколение фенове да определя ерата на Harry Whitley в Asia?
Harry Whitley – Иска ми се да казват, че е била фантастична, че обичат точно този период на Asia и че е любимият им… Всъщност това е положение, с което се боря доста, защото нямам особено голяма увереност нито като певец, нито като басист. Когато хората казват, че харесват пеенето ми, ми е трудно да повярвам. Постоянно задавам въпроса дали са сигурни и дали наистина им харесва как пея. Предполагам, че бих искал да ме запомнят като много постоянен певец, който винаги е поддържал високо ниво. Ако ще се захващам с определена задача, трябва да вложа в нея сто процента от себе си и да дам всичко, на което съм способен. Мисля, че само така мога да преодолея липсата на увереност. Трябва да съм сигурен, че дори хората да не харесат резултата, поне аз ще съм положил всички усилия. Дал съм всичко от себе си. Иска ми се хората просто да приемат този период на Asia – хубави песни и приятна музика. Да си кажат, че наистина е бил хубав период за групата, че е бил страхотен. Именно това искам да чувам от тях. Че е би страхотен.
- От другата страна – Благодарение на Roger Dean Asia имат една от най-разпознаваемите визуални идентичности в историята на рока. Когато за пръв път видя обложката му за “Indigo”, промени ли се начинът, по който възприемаш песните, които току-що бяхте записали?
Harry Whitley – Да, мисля, че се промени. Видях обложката едва след като завършихме албума. Не знаех каква ще бъде, нямах никаква представа. Не знаех дали ще има дракон, плаващ остров или мост. Очаквах с огромно вълнение да я видя, защото за мен това беше първата ми обложка от Roger Dean. Той е рисувал за YES, създал е дракона на Asia, а сега и ние работим с него. Невероятно е. Когато видях изображението, албумът стана реален. Мисля, че точно това се случи. “Indigo” придоби съвсем осезаема форма, получи свое очертание. Преди това имахме просто 13 или 12 песни, колкото и да са. Щом се появи обложката, всички тези песни се събраха в една рамка. Тогава осъзнах, че вече разбирам албума. Фантастично е. Обожавам корицата. Тези надвиснали кули и мостът са изключително интересни. Много вълнуващо изображение. А и това е Roger Dean. Какво повече да кажа? Roger Dean! Великолепно.
- От другата страна: И последният от последните, наистина финален въпрос. Ако трябва да събереш цялата концепция и настроение на “Indigo“ в една акордова последователност или един стих от албума, кой би избрал?
Harry Whitley – Ако трябва да обобщя албума на Asia с един стих… Трудно е, защото аз съм авторът на текстовете и не искам да прозвучи като самохвалство. Но средната осемтактова част на “The Traveller (Into the Light)” съдържа стихове, с които много се гордея. Мисля, че те обобщават, както поетичната страна на Asia, така и мащабната, бомбастична страна на групата. Стихът гласи: “Един ден ще се озовеш под лунно небе и ще хвърляш златните монети на надеждата в кладенеца на мечтите си.” Когато го написах, помислих, че съм го откраднал, толкова много ми хареса. Стори ми се много поетичен: “Един ден ще се бориш за своя цел и ще можеш да пуснеш надеждата си в кладенеца на желанията, и да последва положителен обрат”. Надявам се този албум да е точно такъв. Хората са хвърлили своите златни монети на надеждата. С този стих бих обобщил “Indigo”. И просто много се надявам хората да го харесат.
