19 March 2024
10.3 C
Sofia
More

    Интервю: Adam Grahn от Royal Republic

    Royal Republic е една от онези съвременни банди, които не се вписват в никакви стилови рамки. При тях гаражният рокендрол, преминава в алтърнатив, който е облечен в пънк и дори диско. Всъщност не това е най-важното. По-важно е музиката, която слушате, да Ви харесва. Така че надайте едно ухо не само на новия албум на Royal Republic „Club Majesty” и бъдете в Пловдив в края на тази седмица, когато шведите ще направят първи концерт в България.

    Интервюто с Adam Grahn (Royal Republic) е излъчено в „От другата страна” по Радио Варна на 17.06.2019 година, както и в предаването „Евробокс” на програма „Хоризонт” на БНР.

    От другата страна – Привет, Adam, какви бяха първите ти мисили, когато разбра, че ще свирите в България?

    Adam Grahn – Първите ми мисли, когато чух, че ще свирим в България бяха „Христо Стоичков”. Име от скъпите ми футболни спомени от 1994 година, когато играхме с България на Световното първенство по футбол в САЩ. Това бяха добри времена за нас и не толкова добри за вас. Знам, че България и Швеция играха още няколко пъти след това, но идея си нямам как са свършили мачовете. Всъщност идея си нямам какво да очакваме от концерта в Пловдив. Това е едно от онези първи участия, които нямаме търпение да направим. Свирили сме на толкова места в Европа – нагоре и надолу по стотици пъти, но все още има няколко страни, в които никога не сме стъпвали. Винаги сме искали да стигнем до България и да направим концерт. Развълнувани сме, че най-накрая ще стане.

    От другата страна – Има ли напрежение, когато трябва да свирите за първи път на непознато място?

    Adam Grahn – И да, и не. Но в повечето случаи няма напрежение. Не смятам, че има какво да губим, така да се каже. Странно как в някои части на Европа групата става все по-голяма много бързо. Е, работим вече десет години и може би не е чак толкова бързо, но популярността ни продължава да расте. Все още никъде не се забелязва отлив на почитатели. Не ни се е случвало, когато свирим някъде, да се върнем и да направим концерт в по-малка зала. Точно обратното – винаги свирим на все по-големи места. Достигнахме момента, в който в някои страни свирим като хедлайнъри пред 7 000 души. Чак нас започва да ни хваща страх, защото това са много хора. Не говоря, че сме под напрежение и има нервност заради самите концерти, а по-скоро заради момента, в който може би ще тръгнем надолу. Надявам се, че все още сме далече от него. Сега сме развълнувани, че ще стъпим на ново място и пред нова публика. Не знам какво да очакваме и съм готов на всичко.

    От другата страна – Има ли места, където не искате да се връщате?

    Adam Grahn – О, да, много са. Особено в Англия, както и няколко в САЩ!

    От другата страна – Защо?

    Adam Grahn – Не става дума толкова за страната или града, в който сме били. По-скоро заради глупаците, които можеш да срещнеш на всеки ъгъл навсякъде по света. Повярвай ми – има хора, чиято единствена цел е да ти скапят дена и правят всичко възможно, за да го постигнат. Всякакви нещастници, които оставят дрога и боклуци по пода в съблекалнята, счупени стъкла, на които можеш да се нарежеш много лошо. Не говоря за някакво по-специално отношение към нас, а аз елементарно човешко поведение. Така че има няколко места, на които не искаме да се връщаме да свирим, но повечето хора са благоразположени към нас.

    От другата страна – В такъв случай коя е най-голямата обида за един артист днес?

    Adam Grahn – Добър въпрос. Това е когато хората говорят, докато си им пуснал новата си песен. Проявяват интерес към новата ни композиция, пускам им я и след пет секунди започват да си говорят. За мен е много обидно. Идва ми да раздавам шамари. Имахме купон за предварително прослушване на албума, докато бяхме на турне с буса в продължение на две седмици. Бяхме в някои от любимите ни градове в Европа и организирахме подобно събитие. Феновете трябваше да спечелят покана, за да присъстват на прослушването на диска. Искахме да ударим по няколко питиета заедно с тях, преди да издадем „Club Majesty”. Присъстваха много и различни хора – едни просто стояха и слушаха без да помръдват. Други – танцуваха, разхвърляйки дрехите си навсякъде, а трети – стояха и не спираха да приказват. Не знам – може би хората днес са по-склонни да приемат музиката като фон. Аз от своя страна съм на другия полюс – музиката приковава цялото ми внимание. Не мога да приказвам и едновременно да слушам някой албум. Цялото ми внимание е съсредоточено върху него. Умът ми е обладан от музиката. Направо плаша хората. Когато ме питат дали още слушам, въобще не ги чувам какво ми приказват. Така че това е най-лесния начин да ме вбесят – искат да чуят новата ни продукция, а не го правят, когато им я пуснем.

    От другата страна – А какво те разочарова в публиката днес? Използването на телефони по време на концерт?

    Adam Grahn – Може би, обаче в случая губят тези, които ги използват, не аз. И за да не ме разбират погрешно, аз също обичам телефона си. Не съм по-различен от останалите. Гледам на него разни неща, използвам го. Но има моменти, в които трябва да го оставим на страна. Няма значение дали си на концерт, говоря за живота като цяло. Има моменти, които са разбиващи, а ти си твърде зает, за да снимаш, вместо да им се наслаждаваш. Ако отидеш на футболен мач, пред теб или зад теб винаги ще има някакви запалянковци, които ще крещят и ще плюят, ще хвърлят разни неща. Със сигурност те не искат съзнателно да те наранят. Но по някакъв начин пречат. Когато започвахме като група, свирихме в малки клубове. Тогава съм призовавал хората да оставят задръжките си, да танцуват, да скачат. В един момент много често, загряли от шоуто, започват да падат по сцената, да събарят стойката на микрофона, който ме удря по зъбите. Всъщност съм голям късметлия, че все още всичките ми зъби са си на мястото. От друга страна усещането е положително, защото аз съм ги призовал. Така че няма от какво да се оплаквам.

    От другата страна – Как новия албум на Royal Republic „Club Majesty” попълва пъзела зад бандата?

    Adam Grahn – „Club Majesty” всъщност беше единия от вариантите за име на групата, когато започвахме през 2009, по-скоро година по-рано. Тогава трябваше да избираме от три възможни имена. Едното беше Royal Republic, другото – King Average и третото – Club Majesty. След като избрахме име за бандата, винаги сме смятали, че третото предложение, което отпадна, не е никак лошо и трябва да го използваме при удобен случай. Когато събрахме част от песните за новия албум, установихме, че те са по-танцувални, отколкото ориентирани към потните пънк клубове. Казахме си, че искаме нощен клуб и някой спомена „Club Majesty”. За пет секунди всички бяхме съгласни. Името ни помогна по-лесно да завършим новия диск. Защото вече имахме концепция и визия за цялата картина.

    От другата страна – Кога ще използвате и „King Average”?

    Adam Grahn – Надявам се никога! Това е ужасно име. Звучи като „крал на нищо специално”. Най-вероятно ще го използваме за някоя ужасна бе-страна…

    От другата страна – В „Club Majesty” има 11 песни, как бяха създадени те?

    Adam Grahn – Създаването на албуми с тази групи е истинско мъчение и винаги е било. Това е като емоционално влакче на ужасите. Ние наистина достигаме някакъв предел, защото винаги сме били много самокритични. През цялото време процесът прилича на постоянно натякване, че онова, което сме направили, не струва нищо и можем да се справим по-добре. Всеки един наш албум е резултат от най-доброто, на което сме способни. Създаваме дисковете, като започнем от нищото и ги изградим от нулата. Ние не записваме идеи на телефените си и не правим евтини демо варианти. Работим, като създаваме добре продуциран и записан демо материал, който записваме едно към едно. След което правим още един запис на целия албум с по-скъпи микрофони. Така работим. Правим го, защото имаме нужда да оставим за кратко на страна песните. Не искаме, когато запишем албум и започне неговото разпространение, да установим, че не го харесваме. За това изоставяме за няколко седмици онова, което сме направили, преди да го запишем окончателно. По този начин имаме възможност да променим това, което не ни харесва и да изгладим пропуските. Създаването на един албум при нас е дълъг процес, а ние сме много максимално концентрирани върху него. Четирима души, които се стремят към едно и също, но го постигат по различни пътища. Има много противопоставяне. Със сигурнсот има и итересни моменти, но в повечето случаи е усилна работа. Отнема ни по девет месеца, за да направим нов албум. Оприличаваме го на бременността. При всички случаи е тегава бременност, но накрая имаме прекрасно бебе.

    От другата страна – Кога Ви беше по-лесно да създадете един албум – в миналото или днес? И къде е предизвикателството да създавате музика сега?

    Adam Grahn – Когато създаваш първия си албум, ти всъщност не записваш албум, а пишеш песни. И в един момент си казваш, че имаш достатъчно за дебют. При създаването на първия албум няма напрежение. За втория обаче – то е огромно. Има голям натиск от страна на бизнеса, който иска да си по-експедитивен. За първия ни диск бяхме на турне две години и половина. Което ни притисна набързо да запишем втория албум. А в същото време бяхме смъртно уморени заради първия, защото две години и половина го промотирахме. При започването на втория албум, се заинатихме, че ще го направим по нашия начин. Заявиха ни, че трябва да тръгнем в съвсем различна посока. Т.е. застанаха ни на контра, ние пък им се опълчихме. Може би не е най-доброто решение, което взехме, но това искахме да направим към съответния момент и съм горд, че отстояхме себе си срещу съветите на всички. Защото ние направихме онова, което искахме, а не онова, което някой поиска от нас. Няма значение дали е бил мениджър или звукозаписната компания, или феновете. Ние сме Royal Republic и ние решаваме какво ще правим, и как ще звучим. Последният ни албум „Club Majesty” е най-лесния, който някога съм създавали от всички четири, които имаме. Защото в момента картината за това, които сме, е много ясна. Както и това, че всички граници, които сме имали в миналото, като визията, че сме определена група и няма как да пишем други песни, вече ги няма. В момента сме напълно свободни. Вече ги няма ограниченията на стиловете и границите, които някога сами сме си поставили. По този начин се превърнахме в много еклектична група. Няма никакво значение как ни определят. Хората могат да ни лепят каквито си искат етикети, които да пасват на техните представи. За мен значение има музиката. И тя е или добра или лоша. По просто не може да бъде. А когато идва въпроса за живеене от музиката, ние сме късметлии, защото е много рядко, да успяваш да се издържаш и да си плащаш сметките с рокендрол. Всъщност стилът няма значение. В нашия случай ние сме щастливци, защото продължаваме да свирим музиката, която обичаме. Не правим компромиси. Не си казваме, че ще създадем точно определени песни, защото ще се продават. Няма как да си го позволим. Не чожем да си го позволим! И в момента можем да живеем от музиката, която обичаме. Албумите ни се продават, което е чудесно. Направо е невероятно. Никога не бих си позволил да живея от музика, която не харесвам. Музиката е много повече от страст за мен, за да гледам на нея като на бизнес.

    От другата страна – Как откривате баланса между Вашите желания и очакванията на феновете?

    Adam Grahn – Не го правя. Следвам егото си. Определено е така. Както отбелязах, трябва да обичаме онова, което правим, иначе въобще нямаше да се занимаваме с него. Тогава нямаше да има наша музика и феновете нямаше да имат какво да слушат и трябваше да се обърнат към други банди. Хората, които са с нас от самото начало, както и тези, които ни откриват сега, ни познават много добре и са наясно, че не могат да имат очаквания спрямо нас и са наред с това. Те са наясно, че ние ще следваме нашите умове, сърца, нашите желания. Те са наясно, че за нас това е правилното поведение. Че ние решаваме какво ще направим, че ще го направим, както искаме и точно за това то звучи по този начин. Винаги ще има фенове, които ще харесват първия ни албум или втория. Но ако прочетеш коментарите в социалните медии за „Club Majesty”, ще видиш, че той се приема много добре. Супер е, когато хората слушат музика без каквито и да било очаквания, без стилови ограничения и го правят с отворени съзнания, без значение от това дали някой стил ни пасва или не. Те просто слушат музиката. Мотото на „Club Majesty” трябва да е – „Ние не се чувстваме виновни от удоволствието, което изпитваме! Ние изпитваме само удоволствие от работата, която сме свършили.” Много журналисти ни задават въпроса – „Коя е най-изненадващата музика, която слушате?” Очаквайки да им отговоря – „Justin Bieber, Backstreet Boys, Taylor Swift.” Което е точно така, защото аз ги слушам. И им задавам въпроса – „Това срамно ли е?” За мен не е, защото става дума за добра и лоша музика. А щом тези изпълнители присъстват в моя плейлист, значи музиката им е добра за мен. По този начин трябва да бъде разглеждан и „Club Majesty” – искаме саксофон, добре – нека го използваме. Използваме всичко, което ни харесва, без ограничения.

    От другата страна – Спомена егото – кога то се превръща в проблем?

    Adam Grahn – През цялото време. То винаги е водещо. Понякога просто се нуждаеш от него, за да вървиш напред и за да стоиш здраво стъпил на земята. Трябва да вярваш в себе си. Понякога това означава да се превърнеш в най-гадното копеле на света, след което да се вслушаш в думите на човек, който ти казва да не бъдеш най-гадното копеле на света, да се осъзнаеш и да се извиниш за поведението си. Просто музиката е работа, като всички останали, но в същото време е и по-различна по много начини. Все още се опитвам да намеря баланса между кариерата и личния ми живот. Преминаването от единия към другия, понякога изисква толкова много време и процесът е много продължителен. Дори си задавам въпроса как хората успяват да оцелеят. Но даваме най-доброто от себе си навсякъде. Имаме невероятни семейства и фенове, които разбират, че и при нас има раждания и погребения. Всички обаче ни вярват и ни подкрепят. И са горди с нас.

    От другата страна – Последно – кой е твоят най-рокендрол момент?

    Adam Grahn – Много са. Спомням си за едно събуждане една сутрин, когато наша песен стана номер едно в класацията на MTV в Скандинавия. Това беше „Tommy-Gun” от първия ни албум. И то точно преди тази музикална телевизия да се превърне в боза. Вече на никого не му пука за нея, но точно в началото на този период имахме своя хит номер едно. Издадохме албума, направихме няколко концерта, бяхме номирина за дебют на годината в Швеция, „Tommy-Gun” беше номер едно в MTV. Летях из облаците. Бяхме на парти в телевизията. Сутринта ме събуди телефонът. Обаждането беше от Danny Young, който e барабанист в групата Gluecifer. А те всъщност са моите герои от тийнейджърските ми години. Предлагаше ми да направим фотосесия за компанията, която беше основал. Не повярвах! Докато разговарях с него, един от най-известните шведски рокеднрол певци Ralf Gyllenhammar от Mustasch ми звънна по същото време. Извиних се на Danny, че трябва да затварям и вдигнах на Ralf. Той искаше да знае, с кого сме миксирали дебюта ни, защото смятаха, че звучи невероятно. Искаха да работят с него. И докато говорех с Ralf, ми позвъни най-големият шведски фотограф. Веднага затоврих на Ralf и вдигнах на него. Точно беше приключил снимките на Aerosmith и имаше идея за наш видеоклип. За 15 минути приех три невероятни и основополагащи за групата обаждания, без да ги планирам. Това беше наистина много странно. Ходех из стаята, говорейки с всички тези хора, а бях по бельо, пиян, търсейки какво да облека. Това е рокендрол!