Блек метълът такъв, какъвто го познаваме днес, се заражда в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век. Норвегия е люлката на едни от най-екстремните банди. Сред тях са и Emperor.

2001 година излиза и последният им албум. Групата пордължава да същестува и днес, но единствено по сцените. Вокалисът им Vegard Sverre Tveitan или по-познат като Ihsahn обаче не спира да експериментира и да развива звука в соловите си работи. Така осмият му едноименен студиен албум е в две форми – първата с много ударни, рифове, ревове и оркестрации, а втората – същите композиции, но единствено в оркестрален вариант.

Интервюто с Ihsahn (Emperor) е излъчено в „От другата страна” по Радио Варна на 12.02.2024 г. и в предаването „Евробокс“ на програма „Хоризонт“ на БНР.

От другата страна – Привет, Ihsahn, правим това интервю сутрин, а обикновено тези неща се организират вечер.

Ihsahn – Имам точно определени работни часове и се опитвам да ги спазвам, доколкото мога. В тази професия има доста неща, които се случват вечер. Разбира се, концертите са едната страна. Когато се появяват и децата трябва все пак да организираш деня си по стария начин. Изненадващо, но така нещата са доста ефективни за мен.

От другата страна – Защо издаваш едноименен албум чак под номер осем в дискографията?

Ihsahn – По принцип, едноименният албум обикновено е първият. Или когато има промяна в посоката. Самият аз не съм го предвидил като нещо кой знае какво. Всъщност шумът се вдигна заради хората, които смятат, че с него искам да заявя нещо. Има две основни причини, за да го нарека така. Първата е да подчертая сложния характер на двойното издание с двете версии на албума и паралелното развитие на идеите. Оказа се много трудно да открия заглавие, което да улови всичко това. Втората причина е, че по време на соловата ми кариера винаги съм експериментирал веднъж в една посока, друг път в друга, винаги съм опитвал нови неща. В новия албум, дори и да има много нови елементи за мен, в сферата на хармониите и дори в начина, по който го направих, сърцевината му е много типична за Ihsahn. Ако прокараш линия от началото на кариерата ми до днес, повечето съдържание, което се повтаря, е свързано с блек метъл елементите, блек метъл групата и оркестралните детайли. В този смисъл този албум е събирателен образ на всичко онова, което съм създал в творчески аспект по време на кариерата ми. И за това прецених, че точно сега е най-подходящото време откогато и да било да обединя всичко онова, което е определящо за Ihshan под моето име. Самият алубм е центърът на моята кариера.

От другата страна – Защо според теб метълът и оркестровата музика си кореспондират толкова добре?

Ihsahn – Според мен метълът и оркестровата музика се стремят към едно и също. Те винаги се асоциират с нещо, по-голямо от самия живот. Те са широкомащабни и експресивни. Когато разполагаш с цял оркестър, имаш възможност да преминеш от шептящи звуци до звукова експлозия. Особено с брас секцията. В оркестъра тя е нещо като дисторзираните китари. Вратата към оркестровата музика ми отвориха филмовите саундраци. И най-вече тези на филмите на ужасите като на Jerry Goldsmith в „Поличбата“ или саундракът на „Пришълецът“. Също така страхотната филмова музика на John Williams, както и Bernard Herrmann. Тези стари, класически оркестрови саундраци. Те ми отвориха очите за оркестровата музика. Същите атмосфера и емоции, които тези музикални произведения носят, се опитах и исках да изработя с повече метъл инструменти. Доста често допусках грешката да се опитвам да вкарам оркестралния звук във вече свит метъл микс. От самото начало. Допусках тази грешка многократно, опитвайки се да напасна двете части. Но разбрах, че това може да стане единствено, ако спектралните честоти на записите са наистина големи. Екстремният метъл от всякакъв вид е много обран, честотите му не са толкова динамични, ако ги сравняваме с други стилове музика. Така че ако се опитваш да интегрираш мащабния звук на оркестъра върху мащабна метъл продукция, все едно да се опиташ да намачкаш два големи елемента и да ги натикаш в малка кутия. Вместо да ги накараш да работят заедно. Всичко зависи от начина, по който са построени аранжиментите, за да позволят на елементите да се интегрират заедно. Когато метъл аранжиментът трябва да е голям, оркестърът отстъпва. Когато метъл аранжиментът е по-отворен, за оркестъра ще има повече място. Изисква се майсторство, когато трябва да поставиш на едно място повече елементи, така че да звучат единно.

От другата страна – Лесно ли създаде този албум или трябваше да преминеш през много проби и грешки, за да го извадиш от себе си?

Ihsahn – Беше много труден албум. Не труден, в смисъл, че се опитвах да направя нещо, което искам, а по-скоро от техническа гледна точка. Технически албумът е твърде взискателен. Понякога изпадах в ситуации, в които смятах, че искам повече, отколокото са ми възможностите. Натовареността беше голяма, защото работех сам и създаването му отне много време. Имаше много парчета от пъзела, които трябваше да намерят мястото си. В края на краищата без съмнение това е най-трудният албум, който някога съм правил, но в същото време е и най-удовлетворяващият. Но усилията си струваха, защото научих много нови неща в процеса на създаването му и съм готов отново да мина през това за бъдещите албуми.

От другата страна – Колко често беше принуден да свириш на ръба на възможностите си в „Ihsahn” и има ли песен в него, която е била особено трудна за изпълнение?

Ihsahn – Определено по-зрелият материал се оказа по-труден. Песента „At the Heart of All Things Broken“ е деветминутна. В нея има повтарящ се мотив. И по-специално трудност предизвикаха промените на аранжимента, в посока развитието на композицията и нейното изменение, на фона на основните детайли, които се повтарят. Беше по-трудно да й придам завършен смисъл, вместо постоянно да изсипвам различни елементи.

От другата страна – Има ли синхрон или някаква подсъзнателна връзка между старата поговорка, че дяволът е в детайлите и факта, че този албум не е нищо друго освен постоянен низ от детайли и нюанси?

Ihsahn – Определено дяволът е в детайлите. И особено в усилията да постигнеш баланса между тях. Трикът е да направиш така, че те да звучат леко. За това е и без значение дали за мен е било трудно да го постигна, ако не е преведено, както трябва за слуха и не се възприема лесно. Това само по себе си е нещо различно. Цялата къртовска работа е да изгладиш ръбовете, така че звукът да се носи плавно и музикалният поток да се възприема без напрежение от слушателя. Процесът е доста сложен. Интересното е, че постоянно ме вкарват в рамките на прогресив музиката. Което приемам като комплимент. Защото за мен прогресив означава да се опитам, да разруша границите и да разширя творческите си способности. Има хора, които интерпретират прогресив музиката като по-трудна за възприемане заради постоянната смяна на времената и темпата. Но това е по-скоро техническата част. Дори при мен да става въпрос за сложност при аранжиментите, които приемам за доста хлъзгави, изпълнението и хармониите, не мисля, че албумът е труден за възприемане по отношение на груува, темпото, бийтовете. Смятам, че е много достъпен. Но аз съм субективен и нямам идея какво ще извадят от него слушателите. А и никога не съм имал.

От другата страна – Лесно ли се организира хаосът?

Ihsahn – По някакъв начин идеите ми може и да изглеждат хаотични. Може би източникът им е такъв, но тънката част е този хаос да бъде организиран в системата на една композиция, изпълнена с музика. Този албум в частност, носи конкретен разказ зад текстовете. Има повтарящи се мелоди и теми, които се преплитат в повече от една песен. Нещо като мотив от саундрак. В него има много разпознаваеми елементи, които звучат през цялото време. Те са сърцевината му. Мисля, че в повечето случаи песните имат типична структура. Не смятам, че дискът, като изключим чисто хармоничните насоки, е толкова хаотичен.

От другата страна – Всъщност блек метъл наследството за теб е проклятие или благословия?

Ihsahn – Смятам, че е благословия. Как би го обяснил по друг начин за някого, който свири най-екстремната и омразна музика от Норвегия и има продължителна музикална кариера, освен като благословия. Смятам, че е точно така и не мога да повярвам на късмета си, че толкова години се занимавам точно с тази музика. Страстта ми към нея се превърна в онова, което трябва да правя. Предполагам, че точно защото беше блек метъл, точно защото тогава той беше ъндърграунд, се превърна в нещо съществено само по себе си. На мен не ми се наложи да се доказвам в музикален стил, в който правилата бяха определяни от други, както и да се боря в такава среда. В случая ще използвам старата мъдрост – „Не бъди най-добрият, бъди единственият”. Това в същото време е и съветът, който давам на младите музиканти. Защото аз съм на тази позиция от дълго време. И когато младите ме попитат как се постига дълголетието, им отговарям, че най-добрият шанс, който може да им се предостави, е да бъдат извънредно отдадени на музиката, която искат да правят, както и да знаят, че развитието на музикалните им умения на достатъчно високо ниво, е нещо много полезно. Да не се опитват да изпълняват онова, което може би хората харесват. Правете го за себе си. Така ще имате шанса да развиете нещо уникално. Нещо много специално, с което хората да се свържат. Но ако това не стане, никой няма да може да ви отнеме връзката с искреността на музиката, която създавате. Така и в двата случая печелите. Колкото по-бързо се насочите към комерсиализма, вече сте в губеща позиция, защото всъщност изпълнявате музика по правилата на някой друг. Така че бих казал, че за мен беше благословия. Имам предвид последствията от това какъв бях като тийнейджър. Когато не допусках никакви компромиси. Което се превърна в нещо ново, вместо в още нещо от вече съществуващото.

От другата страна – Защо феновете не приемат или трудно приемат проманята в звука на любимите си банди?

Ihsahn – Зависи. Според мен корените на това поведение се крият в носталгията. Мисля, че е научно доказано, че музиката, която слушаш от 15 – 17 годишен до 25, всъщност е част от времето, в което се формира личността. Тогава се оформя и начина, по който функционира съзнанието ти. Така че повечето от нас имат много основна и здрава връзка към музиката, която сме слушали през посочения период. Тя се е превърнала в саундрак на живота ни. В мозъка функционират невронни връзки, които можеш да стимулираш с музиката. Предполагам всеки е усещал как, ако чуе песен или мотив от времената, в които ги е чувствал много специални, може дори да усети мириса на времето, който в сегашния момент отсъства. По някакъв начин музиката, която чувстваш близка, стимулира определин мозъчни центрове. Не знам как точно се получава, но хората се олицетворяват с творчеството на определен артист в даден период от неговата кариера и аз напълно разбирам какво точно се случва. По някакъв начин те жадуват да бъдат разтърсени от същите чувства. Което е малко нечестно, защото никой не е същия. Както и артистът с времето не е същия. Има натрупване на опит, на развитие, има живот, който се случва между двата периода. Феновете не трябва да очакват, че групите ще се върнат в миналото, за да го възродят в настоящето, където то всъщност няма място. Като артисти ние винаги трябва да създаваме. А всичко оригинално и автентично, трябва да е направено почтено, то трябва да е създадено искрено във времето и в позицията, в която се намираме към настоящия момент. Ако издаваш албуми, за да удовлетворяваш публиката и двете страни губят. Както артистите, така и феновете. Защото в този случай поръчваш и предлагаш музика, все едно е Макдоналдс.

От другата страна – Кои са качествата, които цениш в музиката и които винаги те карат да им обръщаш по-голямо внимание?

Ihsahn – Отговорът е труден, нали? Причината е, че в музиката определено има повече части, повече души, от останалите изкуства. Тя е толкова абстрактна. Тя е форма на изразяване. Език, който използваме, за да изразим чувства, позиции. Език, чрез който изразяваме неща, за които не винаги имаме думи. Това е универсален език по отношение на всичко, което преживяваме, език за универсални елементи по отношение на съществуването. Когато слушаш музика, ти искаш да бъдеш запленен от нея и тя да те поведе. Едно грубо сравнение. Когато отидеш на концерт, очакваш групата да успее да те повлече със себе си по време на музикалното преживяване. Убеден съм, че всички сме присъствали на концерти, на които вокалистът дава всичко от себе си, раздава се, обаче, не може да направи високите тонове в пеенето. Или има нещо друго, което не е наред. И не можеш да се насладиш изцяло на преживяването. Не успяваш да влезеш в концерта, защото искаш да получиш от музиката и артистите стопроцентово зареждане. Искаш да им имаш пълно доверие, но се намира нещо, което те разсейва. Веднага щом започнеш да си недоволен, вече не си в концерта, не си напълно въведен и завладян. В момента в който усетиш, че с тази група не всичко е добре откъм изпълнение, започваш да губиш интерес. Трябва да можеш напълно да се потопиш в музиката. За това, за да бъдеш изпълнен с нея, тя трябва да те завладее изцяло. Без определени детайли да пропукват това състояние. И за всеки човек е различно коя точно музика го кара да се чувства добре.

От другата страна – Има ли момент, в който напълно осъзна, че блек метълът е повече от музика или обратното – че блек метълът е просто музика?

Ihsahn – Смятам, че тези две положения съществуват едновременно. Защото връзката с музиката и с изкуството като цяло е много субективна. Аз самият, когато използвам блек метъла като термин, го асоциирам с определена конкретна атмосфера. Доста често казвам, че за мен чувството, което ме завладява, слушайки Diamanda Galás като вокално изпълнение, е като слушането на онова, което определям като блек метъл точно толкова, колкото старите записи на Bathory. Защото те създават подобна атмосфера. За други понятието блек метъл включва по-разширена култура. Това може да е черно-белият грим, шиповете, за трети може да е определена звукова продукция, която трансформира музиката да звучи като блек метъл. Възприемането е твърде индивидуално. Единственото, което знам, е какво е блек метълът за мен. Нямам никакви предположения за представата на останалите.

От другата страна – Може ли един слушател наистина да поеме всичко, което „Ihsahn“ предлага като арт проект, без да има никакъв интерес към историите и философията зад изданието? Т.е. само като се наслаждава на естетическата стойност и емоционалното въздействие на музиката?

Ihsahn – Надявам се, че може. Не казвам, обаче, че съм се справил в тази посока, но съм се постарал. Албумът е свързан с моята представа за моите любими албуми. Които наистина обичам. Приемам ги като големи впечатляващи сгради. Когато ги чуеш за първи път, си буквално отнесен. Впечатлен си колко са невероятни и солидни. Някак си чак можеш да се разходиш из структурата им. След което започваш да ги изследваш. Влизаш в тях, обикаляш из различнтие пространства. И започваш да откриваш все нови и нови по-малки структури. От друга страна това въобще не е необходимо. Винаги се сещам за „Powerslave“ на Iron Maiden. Вглеждаш се в обложката, слушаш музиката и знаеш, че смисълът е там, закодиран е между двете. Само докато чуеш рифа на едноименната песен, си наясно, че тя е свързана с корицата. В същото време можеш да се наслаждаваш на албума такъв, какъвто е, без дори да хвърлиш поглед на текстовете. Обаче си наясно, че ако искаш да влезеш по-дълбоко, има подсказки, които още повече обогатяват атмосферата. Така искам и аз да конструирам моите албуми. Искам от една страна те да са възможно най-достъпни отвън. Това да е първото впечатление. Но за тези, които искат да влязат по-дълбоко, да разгледат структурата в тях, искам да съм сигурен, че отвърте тя също е обзаведена. За слушателя обаче тези детайли не са задължителни, ако не ги търси. Той просто може да премине през тях, без да им обръща внимание.