Елтън Джон – Аз. Автобиография (откъс #2)
Обаче като че моментът беше тъкмо тогава. Шейсетте бяха свършили, „Бийтълс“ се бяха разпаднали и се бе появила нова вълна от музиканти, и те всички започнаха да пробиват по едно и също време: аз, Род Стюарт, Марк Болън, Дейвид Боуи. Що се отнася до музиката, всички бяхме съвсем различни, но в някои отношения си бяхме от един дол дренки. Всички бяхме лондончани от работническата класа, всички бяхме прекарали шейсетте с носове, залепени за стъклото, бяхме се бъхтили по едни и същи клубове и така и не стигахме дотам, докъдето искаме. И всички се познавахме. Пътищата ни се бяха пресичали зад кулисите в ритъм енд блус клубове и на концерти в Раундхаус. Никога не съм бил голям приятел с Боуи. Обичах музиката му и бяхме общували два-три пъти, като ходехме в „Сомбреро“ с Тони Кинг, и бяхме вечеряли заедно в Ковънт Гардън, докато той репетираше за турнето с албума „Зиги Стардъст“, но у него винаги имаше някаква отстраненост и сдържаност, поне когато аз бях наоколо. Честно, не знам какъв беше проблемът, но проблем явно имаше. Години по-късно той все гледаше да пусне някоя ехидна забележка за мен в интервютата: „кралицата-талисман на рокендрола“ беше най-прочутата от тях, макар че ако трябва да бъдем честни, когато го каза, той беше толкова друсан с кокаин, че беше напълно изтрещял.
Марк и Род обаче ги обожавах. Нямаше как да са по-различни един от друг. Марк като че беше дошъл от друга планета – в него имаше нещо от друг свят, все едно само наминава през Земята на път за някъде другаде. Това се долавяше в музиката му. Когато се нанесохме в Уотър Гардън, не спираха да въртят „Ride a White Swan” по радиото, и тя не звучеше като никоя друга песен, не можеше да схванеш откъде се е взела. Такъв беше той и като човек. Беше голяма работа – хетеро, обаче много камп, и едновременно с това много мил и добър. Явно имаше голямо его, но и като че никога не се вземаше насериозно. Някак успяваше едновременно да бъде пълен чаровник и абсолютен, нагъл лайнар. Изричаше най-невъобразими неща със сериозна физиономия: „Сладур, тази сутрин продадох един милион плочи“. Мислех си: „Марк, никой в историята на музиката никога не е продавал един милион плочи за една сутрин, че ти ли!“ Обаче имаше нещо в него, толкова омайващо и умилително, че никога не бихте казали подобно нещо на глас. Вместо това вземеш, че се съгласиш с него: „Един милион, Марк? Честито! Страхотно!“
За Род знаех от години заради връзката с Лонг Джон Болдри, обаче го опознах истински след като той направи кавър на „Country Comfort”, една от новите песни, която бях пуснал на журналиста от „Френдс“. Той промени текста – нещо, за което аз надълго и нашироко мрънках в пресата: „Звучи така, сякаш го е измислил в движение! Ако беше изпял „The Camptown Races”, пак нямаше да се отдалечи толкова от оригинала!“ И това зададе тона на нашата дружба. Много неща ни свързваха. И двамата обичаме футбола и колекционираме изкуство. И двамата сме израсли след войната в не много заможни семейства и затова никой от нас никога не е се е свенял да се наслаждава на плодовете на нашия успех, да го кажем така. Обаче онова, което наистина притежаваме и двамата, е чувството за хумор. За мъж, който цял живот е бил вманиачен по дългокраки блондинки и това е добре документирано, Род има изненадващо камп чувство за хумор. Той с радост се включи, когато през седемдесетте започнахме да се кръщаваме с драг имена. Аз бях Шарън, Джон беше Берил, Тони – Джой, а Род беше Филис. Прекарали сме близо петдесет години, като сме се бъзикали един друг и сме се опитвали да си погаждаме номера. Когато пресата гадаеше за това, че ми пада косата и дали съм започнал да нося тупе или не, на Род можеше да се разчита да ми прати подарък: един от онези старомодни сешоари с формата на каска, под които навремето седяха бабите в салоните. С пламенното желание да откликна на неговата тактичност аз му изпратих проходилка, увита със светещи гирлянди. Дори и днес, ако забележа, че е издал албум, който се продава по-добре от моя, знам, че е само въпрос на време да получа имейл: „Здравей, Шарън, пиша ти само да ти кажа, че страшно съжалявам, че твоят албум дори не е влязъл в Топ 100, скъпа. Колко жалко, когато моят върви толкова добре! С обич, Филис.“
Това достигна до своеобразен връх в началото на осемдесетте, когато Род пя в „Ърлс Корт“. Рекламираха концерта с пуснат над залата малък наблюдателен дирижабъл с неговото лице. Този уикенд бях дошъл в Лондон и го виждах от прозореца на хотелската си стая. Твърде добра възможност, че да я пропусна. Затова се обадих на моя мениджмънт и те наеха човек да го простреля и свали; той явно се беше стоварил върху двуетажен автобус и последно го бяха видели да поема към Пътни. Около час по-късно телефонът звънна. Беше Род, който се пенявеше за изчезването му.
– Къде изчезна шибания ми балон? Ти беше, нали? Крава такава! Ах ти, кучко!
Година по-късно аз имах концерт в „Олимпия“ и организаторите бяха окачили голям транспарант напреки на улицата. Той тайнствено биде отрязан и свален веднага след като го опънаха. Телефонното обаждане, информирало ме за този саботаж, дойде от Род, който изглеждаше странно добре осведомен за това какво точно е станало.
– Колко жалко за твоя транспарант, сладурче. Чух, че не стоял и пет минути. Бас държа, че дори не си успял да го видиш.
