В началото на тази година Tuomas Saukkonen издаде албуми и с двете групи, в които участва. С Wolfheart – „Wolves of Karelia”, с Dawn Of Solace – „Waves”. Мелодичният дет метъл на Wolfheart трябва да прозвучи на второто издание на „Wolf Fest – Вълчата пътека” край Челопеч в средата на юли. Другият проект на Tuomas Saukkonen Dawn Of Solace е студиен. В неговите планове не присъстват живи участия.

Интервюто с Tuomas Saukkonen (Wolfheart, Dawn Of Solace) е излъчено в „От другата страна” по Радио Варна на 11.05.2020 година, както и в предаването „Евробокс” на програма „Хоризонт” на БНР.

От другата страна – Привет, Tuomas, какви са разликите и приликите на новия албум на Wolfheart „Wolves of Karelia” с предишните дискове на бандата?

Tuomas Saukkonen – Една от разликите е част от музикалната еволюция на групата от албум до албум. Всеки следващ диск е по-бърз и по-агресивен от предишния. Ако съпоставиш новия с дебюта ни „Winterborn”, ще откриеш, че той е в съвсем различен. Увеличаването на скоростта и агресията в материала, който създаваме, е естественото развитие на групата. Ако трябва да засегна и темите в албумите, „Wolves of Karelia” е първият, в който експлоатираме само една. Всички текстове са вдъхновени от Зимната война между СССР и Финландия по време на Втората световна война.

От другата страна – Защо се решихте на тази промяна и защо избрахте Зимната война за център на албума?

Tuomas Saukkonen – Зимната война е най-голямата причина Финландия да остане независима държава по време на Втората световна война. Повечето битки са се водели за финландската област Карелия. От тук идва и името на албума. Също така Финландия губи голяма част от тази територия, когато е прокарана новата граница с Русия. Аз съм от тази област. Семейството на баща ми е живяло по тези места от 300 години. Семейната ни ферма е само на седем километра от новата граница. Голяма част от финландската история и историята на моето семейство са свързани с Карелия. Когато говорим за Втората световна войната и се спрем на Зимната война, откриваме, че в тези месеци е станало нещо напълно необикновено. Малката финландска армия е успяла да спре руснаците, които са нахлули в страната. Ако трябва да говоря с цифри, финландците са имали само 32 танка, а руснаците 3000. Имали сме 114 самолета, а те са разполагали с почти 4000. Забележително е как са успели да спрат тази огромна военна машина.

От другата страна – Последиците от войната според теб, но не чисто исторически?

Tuomas Saukkonen – Смятам, че нашето поколение започва да забравя какво е станало по време на Зимната война. Това, което ми прави впечатление е колко всеотдайни са били финландците тогава. Симо Хаюха е много добър пример. Той е бил обикновен фермер. Но обстоятелствата са го принудили да стане най-смъртоносният снайперист в историята. Има над 500 убийства само за една зима. И това при условие, че не е бил войник, това не му е била професията. Бил е фермер и най-интересното е, че е живял в съседното на моето село, където аз съм роден. Ние сме от една и съща област. На мнение съм, че сегашното поколение започва да губи тази сила на волята и постоянството, упоритостта. Всеки се оплаква от възможно най-малките неща и то при положение, че само няколко поколения по-рано хората са правили невероятни саможертви за родината. Смятам, че е наложително финландците да погледнат назад и да понаучат нещо за силата на волята.

От другата страна – Кои са днешните герои?

Tuomas Saukkonen – Ще ти отговоря така – ветераните, които са все още живи, би трябвало да са героите на днешния ден. Но не смятам, че Финландия все още ги припознава като герои. За младите те са просто група старци. Самият аз гледам на тази ситуация от позицията на моя живот, който е различен. Слушал съм и съм прочел страшно много интервюта с ветераните. Това винаги ми напомня да давам всичко от себе си, така както са го правили на времето. И точно така трябва да бъде в края на краищата. Днес героите са различни образи от поп културата или случайни хора, които участват в глупави телевизионни риалити формати. Това са днешните герои, но на тяхно място трябва да са последните останали живи ветерани.

От другата страна – Какво е бъдещето на човечеството, ако миналото е забравено?

Tuomas Saukkonen – Ако хората забравят историята, тя самата ще направи така, че да се повтори. Това се случва с всяко общество. Ако не се поучаваме от грешките на миналото, тогава сме обречени отново да ги повтаряме. Обаче смятам, че това е част от човешката природа. Ако вземеш по-продължителен период от историята, ще видиш, че всъщност тя е един цикличен процес, който постоянно се повтаря. Идва ново поколение, което не е било част от моята история. Аз самият и моето поколение не знаем нищо за войната, баща ми и неговото поколение също. Някак си забравата се натрупва естествено, защото липсва директната връзка с нашия живот. Така че историята винаги ще се повтаря. Би звучало идеалистично да се учим от миналото. Защото хората не вървят по този път. Което ни ограничава в постоянното допускане на едни и същи грешки, но в други времена.

От другата страна – Ролята на изкуството е да провокира. Има ли обаче фалшиво изкуство?

Tuomas Saukkonen – Абсолютно. Дори повече от друг път, защото социалните медии подклаждат подобна тенденция. Въобще не харесвам Инстаграм и Фейсбук, но те са основният инструмент за представяне на музиката. Така че не мога да си позволя да не ги използвам. За това и имам профили в тях. Но Инстаграм например форрсира фалшивото изкуство и поставя под напрежение истинските творци. Защото те трябва всяка седмица да правят по три-четири публикации, за да са видими за алгоритмите и да бъдат част от този социален живот. А това не е начинът, по който изкуството трябва да достига до хората. Дали става дума за музика, поема или картина, дали отнема ден или година за тяхното създаване, не би трябвало да има крайни срокове, не би трябвало да има графици за това, как да представяш изкуството си. Напрежението винаги да си видим, създава медийни групи, в които артистите се опитват постоянно да предлагат нещо ново, следвайки алгоритмите, което изопачава изкуството им. В един момент социалните медии създават фалшиво изкуство и фалшиви герои.

От другата страна – Това ли е причината днес повечето музиканти да се стремят да имат добра песен, а не добър албум?

Tuomas Saukkonen – Точно така. Ненавиждам го. Днес музиката се изроди до там, че всяко издание е съобразено с плейлистите в Спотифай. Така хората вече не слушат албуми, а само прескачат от една песен на друга. Аз съм от старата школа. Израствайки с метъла, винаги съм искал да притежавам диск, за да мога да разгърна книжката, да чета текстовете, докато го слушам от началото до края. По този начин се потапях в цялата история и драматизъм на албума. А днес музиката е плейлисти. Музиката се превърна във форма на сборници. Всеки вече слуша сборки от песни, вместо да се гмурне в центъра на албумите.

От другата страна – Тогава музикантите трябва да издават компилации от песни, а не албуми…

Tuomas Saukkonen – Така излиза. Но когато времената се променят, трябва да се адаптираш към тях. Напълно го осъзнавам. Сигурно звуча като вечно мърморещ старчок, който не спира да се оплаква, че преди е било по-добре. Всъщност съм от старата школа. Не харесвам посоката на развитие, но разбирам, че времената са такива.

От другата страна – Тази ситуация обезкуражава ли те?

Tuomas Saukkonen – Не точно. Късметлии сме, че имаме много добър лейбъл и мениджмънт. Все още мога да си позволя да създавам музика по моя начин. Създавам цял албум. Аз решавам как да изглежда корицата, какви да са снимките, каква да бъде визуалната част, какви да са клиповете. По този начин даваме на лейбъла напълно завършен продукт. Все още работя така, както съм го правил преди 10 години. От мен не се изисква да подавам песен по песен, след което лейбълът да решава, която от тях да влезе в плейлистите. Работата при мен не се е променила. Това, което се измени, е начинът, по който се представя изкуството като продукт. Нещата стават различни от момента, в който предоставя на лейбъла записания албум, видеоклиповете, снимките, обложките. Защото медиите и феновете вече възприемат музиката по друг начин и лейбълите са принудени да събират плейлисти, в които да вкарват новата музика.

От другата страна – Какво би искал да промениш в метъл сцената днес, ако имаше възможност?

Tuomas Saukkonen – Голям въпрос. Едно от нещата, които не точно искам да променя, защото гледам на себе си повече като на аутсайдер, отколкото на човек, който задава тенденциите – би ми се искало младите групи да проявяват повече търпение. Те държат в ръцете си всички инструменти, имат достъп до социалните медии, могат да записват албуми в спалните си с редени барабани. И все пак е хубаво да се поотърсят от целия този цикъл и да забавят темпото. Необходимо е, за да открият собствения си звук, нишата, в която да вървят напред, да отделят повече време на продукцията. А днес демо групите много бързо се превръщат в издаващи банди. Разбирам напълно въодушевлението, когато изкараш собствената си музика, но онова, което младите музиканти през повечето време не осъзнават е, че те ще бъдат сравнявани с големите в сцената. И съвсем естествено ще загубят, не защото музиката им е лоша или са по-лоши музиканти, а защото им липсва професионализъм. Първо подпишете с лейбъл, а преди това се опитайте да се усъвършенствате. В противен случай, когато представите музиката си твърде рано, след това хората никога няма да погледнат на вас като на професионалисти.

От другата страна – Какви са недостатъците на ранната слава?

Tuomas Saukkonen – Едно от нещата е, че по някакъв начин никога няма да се научиш да работиш за музиката си. Винаги ще има трудни моменти и когато нещата се случват твърде лесно и бързо, никога няма да си добре подготвен, за да ги посрещнеш. Защото никога не си изпадал в трудни ситуации, когато си се изграждал. От друга страна моят опит никога не е бил лесен. Запознат съм по-добре с трудната част, но съм убеден, че работата, която съм свършил в групата преди да станем някакво име, са ме подготвили много по-добре за трудностите, които идват след това. А трудни моменти има винаги. Защото животът е върхове и спадове.

От другата страна – Тази година издаде два албума – с Wolfheart „Wolves of Karelia” и с Dawn Of Solace „Waves”.

Tuomas Saukkonen – Dawn Of Solace не е точно дет метъл. Една от причините отново да издам албум с тях, беше турнето за предишния диск на Wolfheart „Constellation of the Black Light”. Тогава направихме 104 концерта за десет месеца. В един момент се почувствах отегчен от постоянното свирене на песните на Wolfheart, в които има много бласт бийтове и двойни каси. Наистина почувствах нуждата да създам албум, в който тези похвати отсъстват, без бързи песни, без ревове, нещо наистина коренно различно от начина, по който Wolfheart звучат в съзнанието ми. Най-интересното е, че първо издадох албума на Dawn Of Solace, а той е бавен. Това ме провокира да ускоря темпото в новия диск на Wolfheart. Бавната музика ме вдъхнови да създам още по-бързи песни. Като композитор материалът, който написах за Dawn Of Solace, е коренно различен стил, но разбирам и хората, които слушат албума, защото те откриват в него други неща.

От другата страна – Все едно с Dawn Of Solace отново си заредил батериите за Wolfheart.

Tuomas Saukkonen – Абсолютно. Много добре казано. Всички концерти и турнета, което направихме с Wolfheart, всичката бърза музика, която изпълнявахме, ми подействаха мотивиращо да изляза от този свят, да отстъпя в страни и да се опитам да създам нещо различно. Да не мисля за турнета, графици, за нищо. Dawn Of Solace е изцяло страничен проект. При него не ми се налага да мисля за кариера и подобни неща. С него си взех почивка не само от музиката на Wolfheart, но и от музикалния бизнес.

От другата страна – В края едни по-забавен въпрос – кой е твоят най-рокендрол момент?

Tuomas Saukkonen – Интересен въпрос. Може би съм последния рокендрол музикант в цялата метъл сцена, защото не пия, не купонясвам, не правя нищо, което да ме определя като рокендрол тип. Чайка, има едно. Има едно нещо, което ми е навик и той е много повече рокендрол от всички, които вършат целенасочено всякакви рокендрол неща. Когато има много добра химия между групата и публиката, проявявам един глуповат навик, който съм правил хиляди пъти. Когато енергията между група и публика е невероятна, оставям китарата настрана и по време на песента скачам в мошпита. След което се връщам на сцената, за да довърша композицията. Не знам защо го правя, но когато видя как феновете пред сцената полудяват, не мога да се сдържа и се присъединявам. Понякога обаче може да стане доста сложно. Направих го и на круиза „70000 Tons of Metal”. Преди това провокирах феновете в мошпита, като им казах, че се държат като малки момиченца. Когато скочих между тях, установих, че не са толкова малки. Получих удар, от който ми се поду устната и си прехапах езика. Когато се върнах на сцената едва се държах на краката си, така и не завърших песента. Мошпитът беше наистина много агресивен. Това е доста рискован и глупав ход от моя страна. Но публиката се кефи. Също така понякога, когато видя приятел в публиката или саунд техникът ни има рожден ден, както беше на последното ни турне в Северна Америка, казвам на феновете за празника му и между другото подхвърлям, че след две минути ще се включи в мошпита пред сцената, дори и самият той да не иска да го направи. Така по време на една от песните, слязох от сцената, придвижих се до пулта, хванах саунд техника и го хвърлих в мошпита. Оставих го там и се върнах на сцената. Не знам дали това е рокендрол момент, но е моят единствен рокендрол момент, ако въобще имам такива.