По-малко от две седмици ни делят от концерта на Whispering Sons в клуб Строежа на 21 май.

Имахме удоволствието да си поговорим с вокалистката Fenne Kuppens – ето какво сподели тя с нас за политическите възгледи на бандата, кои са музикалните ѝ вдъхновения и трудно ли е да правиш музика в днешни дни.

Коя песен най-добре ви описва като банда?

Ако трябва да избера песен от най-новия ни албум, бих избралa „Poor Girl“. Това е песен, пълна с крайности и контрасти, вариращи от много малки и крехки до много зловещи, шумни и интензивни. В този смисъл мисля, че песента наистина капсулира това, което се опитваме да направим с този албум и широкия диапазон, в който се опитваме да работим.

Какво идва първо, когато пишете музика – мелодията или текста?

Зависи от песента, но през повечето време музиката е на първо място, след това идват вокалните мелодии и последният етап от процеса са текстовете. Така беше с всичките ни предишни записи, но това не означава, че ще продължим да го правим така. Може да е интересен експеримент за нас да започнем от текстовете, за да е малко по-различно.

Според теб защо хората харесват да слагат жанрови „етикети“ на музиката, която слушат?

Хората винаги са имали и винаги ще изпитват нужда да категоризират нещата, което не е непременно лошо, защото може да действа като ориентир в този огромен пейзаж от музика. Но може да стане и вид тесногръдие. Понякога, и това е нещо, което сме изпитали на свой гръб, може да се превърне в бреме. От самото начало описваме групата си като пост-пънк и често ни определят точно като такава, въпреки че очевидно се опитваме да правим много повече от това просто да копираме звука на осемдесетте. Ние вярваме, че музиката е нещо лично и че жанровете не трябва да определят как тя бива възприета.

Има ли такова нещо като „лоша музика“?

Музиката може да бъде оценена на обективно ниво по отношение на технически умения, изпълнение или продукция. Но в крайна сметка музиката винаги е лично преживяване. Каквото и да ми се струва лошо на мен, може да звучи добре на вас. За мен истинската стойност на музиката се крие в нейното емоционално качество.

Изпитваш ли все още сценична треска? Имате ли някакъв ритуал преди да се качите на сцената?

При мен няма истинска сценична треска. Само здравословна нервност и вълнение. Всички просто се опитваме да се отпуснем преди да излезем на сцената. Обикновено слагам слушалките си, слушам музика, докато се обличам, танцувам малко, разтягам се. И тогава съм готова.

Опитвате ли се с бандата да сте политкоректни и как се справяте? Принудени ли сте да се цензурирате, за да „спазите правилата“?

Думите могат да имат голямо въздействие и не мисля, че е глупост да бъдеш принуден да се съобразяваш с чувствата на някой друг. Всички сме различни и е време хората да започнат да се отнасят към тези различия с уважение и емпатия. Имайки това предвид, Whispering Sons никога не е било политическо средство и никога няма да бъде. Разбира се, всичко, което пиша има своите корени в съвременното общество, но ние никога не изразяваме директно политическите си възгледи.

Има ли въпрос, на който ти се иска никога да не беше отговаряла?

Не точно. Когато не харесвам даден въпрос, просто го пропускам. ;-) Всъщност сме много благодарни, че получихме шанса да споделим мислите си и да говорим за нашата музика с хора, независимо дали това са фенове или медии. Повечето въпроси наистина те карат да мислиш за себе си като музикант и за този проект, който е Whispering Sons.

Музикалния вкус се променя през годините. Би ли споделила някои от бандите, които са те вдъхновявали във времето и какви са настоящите ти музикални мании?

Нашите вкусове също наистина се развиха. Когато за първи път започнахме като група, слушахме най-вече групи, вдъхновени от осемдесетте, като Editors или Interpol, и след това започнахме да търсим откъде тези групи черпят вдъхновение. Това беше музиката, която ни научи как да свирим, но сега вече почти не слушаме тези групи. Слушаме джаз, ембиънт, експериментална музика, кънтри,… всичко друго, но не и музика от осемдесетте. Аз лично гледам се вдъхновявам от хора като PJ Harvey, Nick Cave, Kim Gordon – това са очевидните избори. Артисти, които продължават да изследват своята среда и продължават да преоткриват себе си, като хора и като музиканти.

Как една независима група се справя с предизвикателствата, които идват с промотирането на собствената си музика в днешни дни?

Това че сме независима банда, ни позволява свободата да контролираме напълно нашата артистична визия. Работим усилено, за да издадем музиката си и имаме късмета да работим с екип от професионалисти, които ни помагат в това, така че не сме напълно сами. Забелязваме, че правенето на концерти, пътуването, все още са най-добрият начин да достигнем до хората и да се свържем с феновете.

Гледайки на себе си като фен, кои са най-запомнящите се концерти, на които си била?

Това наистина е трудно. Толкова много невероятни артисти в днешно време. Последното нещо, което наистина ме взриви, беше шоуто на Water From Your Eyes. Не познавах групата преди, но беше страхотна и оттогава съм им фен.

Кое е по-важно за вас като банда – да правите това, което на вас ви харесва, или да пишете музиката, която феновете очакват?

Ние вярваме, че да останем верни на себе си и нашата творческа визия е най-важното нещо. Искаме да създаваме музиката, която искаме да чуем. Очевидно винаги е рисковано дали феновете ще харесат новата посока, в която се насочвате, но това е част от пътуването.

Има ли нещо в музикалната индустрията, което ти се иска да не се беше случвало?

Всяка еволюция има своите предимства и недостатъци. Единственото нещо, което наистина ме притеснява е, че става много по-трудно за по-малките артисти да оцеляват. Почти нищо не се печели от стрийминг. Да направиш турне вече струва повече, отколкото би спечелил, конкуренцията е много сериозна.