Стефан Вълдобрев издава “Книга за песните”, прочетете откъс

Актьор, музикант, текстописец, фронтмен на Обичайните заподозрени, един от най-многоликите и талантливи артисти в България – Стефан Вълдобрев – празнува своя 50-годишен юбилей тази година на 20 май. Рожденият ден е специален и необичаен: заедно с издателство Книгомания пуска на пазара своя „Книга за песните”.

“Книгата не е биографична. Описвам историята на създаването на текстовете на над 40 мои песни от края на 80-те години досега и какво се е случило с моя и живота около мен през това време в държавата”, разказва Вълдобрев. “Ще си спомня какво е предизвикало думите да се появят. Кое ги е събрало с мелодията. Къде съм бил аз тогава, какво се е случвало с мен, около мен и как ми е повлияло. Как съм се променял и как са се променяли песните”, обобщава намеренията си авторът. Редактор на изданието е писателят и драматург Яна Борисова, а дизайнер – Тодор Манолов. Фотографиите са дело на Павел Червенков. Уви, условията на извънредно положение в страната осуетиха подготвяния от Стефан Вълдобрев необичаен концерт-премиера в Зала 1 на НДК през месец май с участието на „Обичайните заподозрени” и много нови „специално заподозрени” актьори, музиканти, колеги, приятели, гости и герои от книгата.

Всички тези неща са вкарани през призмата на актьора като автор. Например известната му песен “Този рай води в ада” е създадена като игра на думи със сонети на Шекспир, когато в театъра са репетирали по известния драматург. А песента “Едно” е написана, когато е разбрал, че ще има бебе.

“За последните 30 години песните са крайъгълни камъни, които маркират моите взаимотношения с публиката, с хората. Искам да им представя моята гледна точка какво е било около тях. Не какво е искал да каже авторът, а какво се е случвало наоколо. Може би някакви подсъзнателни връзки, които са повлияли”, споделя Вълдобрев.

Красивият том от над 360 страници с твърда подвързия включва текстове на песни, спомени и изповеди, снимки и факсимилета на тефтери и нотни тетрадки и ще се появи в книжарниците на 15 май. А най-нетърпеливите фенове на артиста могат да закупят изданието онлайн на този адрес и да бъдат сред първите, получили автограф.

Вълдобрев е подготвил и плейлист в своя канал в YouTube, в който разказва за всяка една от песните:

Прочетете и откъс от книгата:

Нямаше да напиша тази книга, ако не бяха срещите ни през последните години. Наблюдавах лицата ви по време на стотиците концерти и забелязвах как много от вас свързват песента, която пея, с момент от собствения си живот – случка, забавно събитие, малка тайна, част от миналото, отчаяние, любов. Вие самите ми разказвахте безброй такива истории.

Запомнях внимателно всяка от тях и се радвах, че песента вече не е моя, а ваша. Че тя внезапно ни е направила толкова близки. Напоследък гледам на себе си като на предавател – нищо повече от антена, която приема стихове, музика и емоции и ги трансформира в песни, партитури или роли. Тази мисъл ме отърси от напрежения и суети. Сега се забавлявам, чувствам се гост на партито. Когато си на двайсет, мислиш за “големите” неща, как следващият ти албум ще покори света, ще се появят компаниите гиганти, ще счупиш рекордите, ще шашнеш MTV.

И пропускаш най-важното – песните се правят не за целия свят, а за един конкретен човек и един конкретен триминутен миг от неговия живот. Тогава ти и той сте заедно и тази силна връзка е завинаги.

За да разбера това, ми трябваха години – тук ще разкажа за тях. Ще си спомня какво е предизвикало думите да сепоявят. Кое ги е събрало с мелодията. Къде съм бил аз тогава, какво се е случвало с мен, около мен и как ми е повлияло. Как съм се променял и как са се променяли песните…

—

Още щом “Пансион за кучета” излезе на екран през 2000 г., режисьорът Стефан Командарев започна да мисли следващата идея за филм. Той винаги беше пълен с идеи и всеотдайно работеше по осъществяването им.

Веднъж късно вечерта ми се обади и ми каза: Обикалях “Славейков” и случайно попаднах на страхотна книга, искаш ли да и хвърлиш един поглед, мисля че става за кино? Аз бях в поредните си безкрайни репетиции и записи, но ми стана любопитно. Облякох се, минах през тях, взех я, започнах да чета и не я пуснах до сутринта.

Беше приказна история за възвръщането на паметта на един емигрант, преживял тежка автомобилна катастрофа, за завръщането обратно към корените, към себе си.

И всичко това разказано дълбоко, емоционално, без излишен сантимент, през призмата на играта на табла и силата на зара, който сам държиш в ръцете си. Помня, че корицата беше точно такава – две зарчета за табла. Кой от нас на Балканите не се е пристрастявал към таблата и чий дядо не е учил внучето да върти зара, да прави капии и да плющи пуловете по дървото?

Истинско съкровище беше тази книга и да, определено ставаше за кино.

Започна дълъг период на разговори за музиката, за сценария, за едната от главните роли, която трябваше да изиграя.

След кански мъки и търпение от страна на Стефан се появиха продуцентите, копродуцентите, разпространителите и най-сетне се заговори за начало на снимки. Само че аз вече заминавах за Прага.

Не беше голям проблем, защото пост продукцията така или иначе щеше да е след година и половина, когато моята специализация щеше да е вече приключила. Щях да използвам времето си там и спокойно да мисля за музиката. Опцията за главната роля приключи по твърде симпатичен начин. Чуждите продуценти пожелаха кастинги. В началото бяхме една дузина актьори, през няколко месеца пробите се пращаха в Германия, по двама-трима колеги отпадаха и накрая останахме аз и Христо Мутафчиев. Направихме последната проба и тя замина за обсъждане. Дойде най-елегантният отказ, който някога съм получавал: И двамата ни харесват и са фантастични актьори, но Стефан някак не се вписва в представата ни за българин. Изборът им беше абсолютно правилен и Христо впоследствие се справи наистина отлично и изгради най-силната роля в кариерата си. Радвах му се искрено.

В Прага се фокусирах върху музиката и имах цялото време на света да я обмисля добре. Разхождах се нощем из тесните улички на Стария град или Пражкия замък и с малък диктофон, който беше винаги в джоба ми, записвах всичко, което ми хрумне. Интересно съвпадение – пишех музика за филм с такава фабула, а в моя живот се случваше същото. Далеч от дома и близките, които страшно ми липсваха. От друга страна, попивах много нови знания в един от най-добрите световни киноуниверситети и можех да ги приложа в настоящия филмов проект. Мисля, че и двата факта повлияха благотворно засъздаването на музиката.

Когато в края на 2007 г. се върнах в България и започнах да преслушвам пражките записи от диктофона, чух, че една мелодия се повтаря много често. Жанрово беше някакъв реге дъбстеп, с измислени думи наподобяващи африканско или ямайско пеене: зумба лафиеста азумба лафиайо. Впоследствие тази мелодия стана началният куплет, стартовата точка на песента. Разви се още и тръгна в друга посока. Добавих втори различен куплет, първи припев, втори припев, бридж. Промени се и жанрът, превърна се в нещо като регесуинг. Причините бяха много, но основната беше, че тогава в киномонтажа се появи нова мода. Монтажистите слагаха всевъзможни готови записи, върху които монтираха картината, докато чакат оригиналната музика на композитора. Режисьорите междувременно свикваха с нея и не приемаха нищо различно. Това, от една страна, е ограничаващо, но от друга – те дисциплинира и канализира мисленето ти. Аз бях запознат с тази тенденция още от FAMU и приех спокойно факта, че първият вариант на филма беше подложен от край до край с музика на световни класици, с които трябваше да се меря. Затова и песента се промени, трябваше да бъде по монтажното темпо на епизода.

Като цяло филмовият композитор се съобразява с доста неща, задачата му е да бъде невидим и в същото време запомнящ се. Сложно изпитание е за егото на един рокендрол изпълнител.

Да не говорим пък за егото на един актьор.Започнах да мисля текста. Да избера темата, не беше никак трудно, тя ми беше ясна отдавна – от теб зависи какъв зар ще хвърляш в живота; играта на табла, както и животът ти, не са въпрос на случайности; ти решаваш дали, когато се изгубиш, ще намериш сили да започнеш отначало. Такъв беше моят прочит на романа и моята интерпретация, която да облека в песенна форма. По-трудно се оказа друго. Взе се решение текстът да е на английски. Проектът беше международен – копродукция на няколко държави. От немска страна продуцент беше легендарният Карл Баумгартнер – човекът зад хитовите филми на Кустурица и Аки Каурисмаки. За главната роля беше привлечен Мики Манойлович. С две думи, всички се целехме високо.

Писането на текст на английски не ме плашеше – бях създал доста. Имаше дори момент в годините на мечти за превземане на световните сцени, когато бях направил английски версии на някои мои песни и дори бях влязъл в студио да ги запиша. Така, “Стреляй” стана Fortune Teller, “Хромозоми” стана All She Ever Needs, “Силикон” стана Bulgarian Umbrella, а “Експлодирам”- Explode Out Of Here. Никога не съм ги пускали на никого не съм ги показвал, защото не бях доволен от резултата. Оказа се, че след като в младежките си години изкарвах прехраната си като уличен музикант и певец на английски кавъри в пиано барове, по-късно, когато започнах да създавам свои песни, се чувствах комфортно и изразявах силно мислите си единствено на български език. Английският ми беше станал чужд. Така че взех решение за тази песен да поканя за записите друг вокалист.

Докато бях в Чехия, отидох на големия кинофестивал, който се провежда всяко лято в Карлови Вари. Там попаднахна Стефан Китанов и неговия Фестивален бенд. Кита беше българският продуцент на “Светът е голям…” Забележителен човек, създател и директор на “София филм фест”, ентусиаст, приятел и незаменим фактор в родното кино. Самият той – китарист, беше събрал група, с която известно време обикаляха и свиреха по всички големи фестивали, на които Стефан беше гост или член на журито. Та сега им предстоеше концерт в Карлови Вари и като ме видяха, ме поканиха да се присъединя с две-три изпълнения към тях. Бяха само знакови фигури – Васо Гюров на баса, Даката – на барабаните, Пешето – на китара, и Нуфри като фронтмен. Докато ги слушах отстрани, ми хрумна идеята да поканя именно тях за новата песен. Нуфри определено нямаше и капка проблем с изпяването на английски.

Записите бяха наслада. Аз и Кита добавихме двугласа на беквокалите. Накрая реших да включа и духов инструмент. Избрах тубата. Преди много време бях използвал туба за една стара песен – “Ивана”. Помня, че придаваше мекота, носталгияи балкански привкус, какъвто ми трябваше и сега.

Забавлявахме се страшно много. Когато приключихме с Backgammon Dice, се захванах с останалата част от саундтрака – оркестровата музика, симфоничните партитури, квартетите, солистите, Иво Папазов, Карандила, Тумбаито, десетки и десетки музиканти, джазови, класичски, фолклорни… Записи в пет различни студиа едновременно… Най-мащабната ми работа досега.

Филмът излезе, а след него и саундтракът.”Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” се превърна в истинско събитие и на всички ни донесе изобилие от положителни емоции. Прожекциите, срещите с публиката, обикалянето по световни фестивали, наградите, достигането до шортлиста на Американската филмова академия “Оскар” и седмицата в очакване преди да обявят финалистите – всичко беше красива приказка. Рекламната кампания беше замислена под формата на турнири по табла – където и когато можехме, вадехме дървените табли и сядахме да играем. Толкова зар не бях хвърлял през живота си. На един от софийските фестове Кита организира турнир за четирима играчи – той, Командарев, аз и германският режисьор Вим Вендерс, който надхвърли всичките ми очаквания и спечели два пъти, а един път завърши наравно. Оказа се, че таблата не е просто една ориенталска игра, тя е универсален език за комуникация. Някъде по това време започнахме и прочутите Стефановденски партита в Дома на киното. На всеки 27 декември впродължение на години тримата Стефановци струпвахме инструменти, усилватели, пиене, ядене и още пиене във фоайето пред салона и чествахме шумно именния си ден заедно с голяма част от кинообществото в България. Backgammon Dice беше задължителна част от репертоара.