За десети път чудовищата, които спечелиха Евровизия през 2006 година, издадоха нов албум. Играта на думи е типична за главатаря им Mr. Lordi. Така се е получило и заглавието – „Killection (A Fictional Compilation Album)”. Или казано с други думи – това е измислена компилация от песни, каквото е подзаглавието, които никога не са били издавани.

Интервюто с Mr. Lordi (Lordi) е излъчено в „От другата страна” по Радио Варна на 27.01.2020 година, както и в предаването „Евробокс” на програма „Хоризонт” на Българското национално радио.

От другата страна – Привет, Mr. Lordi, издавате нов албум „Killection (A Fictional Compilation Album)”. Кой диск записахте по-трудно – първия или последния?

Lordi @ Universiada Hall, 2016

Mr. Lordi – Времената са различни, но чисто технически нещата стоят по един и същ начин. Създаваш песни, влизаш в студиото и ги записваш. Смятам обаче, че първите два или три албума, които издаваш, са различни като интерес, защото си все още нов в бизнеса и нов за цялата система от издаване на албум. За пример ще дам това, че ми отне десет години, за да подпиша сделка. И когато това стана, бях страшно доволен от резултата, че, ето, вече имаме договор и сега можем да издаваме, че имаме лейбъл, който ще разпространява албумите ни, ще ни плаща за студиото. Ситуациите преди и сега са различни. Тогава удоволствието беше пълно. Все една имаш дългогодишен приятел, с когото се надяваш да работиш и имате обща цел. Така че след първите два-три албума всичко се превръща в обикновен бизнес. Новостите остават в миналото, вълнението, че ти предстои създаването на нов албум, е различно. Това важи за всичко. Усещането при десетия албум вече не е толкова специално, бляскаво, страхотно, необикновено или необяснимо и върховно. Просто бизнес като всичко друго. Когато го правиш за десети път, е вече – „знам какво да правя”. А когато е за първи път, наистина не знаеш дали трябва да се обаждаш за нещо или не, слушаш представителите на звукозаписната компания, продуцентите, звукозаписните инженери, техниците, слушаш какво ти казват много хора. И чакаш съвети от тях. Всъщност така и трябва да бъде. А днес, аз съм наясно с нещата и не слушам никого. Вече знам достатъчно, за да си тежа на мястото и да казвам „не, не, не!”, когато не ми харесва, когато искам нещо да стане по определен начин, а не по начина, по който ми се казва. Процесите са различни. Технически всичко е същото, албумите се записват почти по същия начин, но усещанията вече са други. Днес някак си процесът е по-спокоен, отколкото преди. Но яката част е, че имаме нов басист за новия ни албум и той върна онова вълнение от работата в студиото, защото „Killection (A Fictional Compilation Album)” е първият му истински студиен запис. Той за първи път работи по този начин. Неговият ентусиазъм и вълнение зарази и останалите в групата. Което беше супер изживяване. Така че бих казал, че основната разлика е, че днес ние сме по-спокойни, процесът е по-бизнес ориентиран и няма почти нищо ново и впечатляващо в издаването на един албум.

От другата страна – Беше ли трудно да работите, както са го правили през 70-те?

Mr. Lordi – Не! Не, не беше! Записахме три песни в Тампере. Там имат студио, с което много се гордеят, защото в него не се използват дигитални технологии. Там все едно попадаш в 80-те. Времето е спряло. Всичко, което имат като техника, е от преди времената на компютрите и там няма да видиш компютри или нещо подобно. Записите не бяха трудни, а звукозаписната сесия беше най-добрата за този албум. Беше толкова освежаващо и хубаво. Не се почувствахме ни най-малко затруднени. Просто беше друго. Всеки един от групата трябваше да бъде много по-концентриран върху свиренето. Начинът на записи, беше много по-различен. Днес, когато записваш в модерно студио, можеш да правиш грешки безкрайно. Защото след това ги оправяш дигитално или ги пресвирваш, колкото пъти искаш. Можеш да оправиш грешките на компютъра. Трябва ти само един риф, който да изсвириш веднъж и след това да го мултиплицираш, колкото пъти искаш. Записваш допълнителните вокали по веднъж и след това ги обработваш, копираш и размножаваш. Но когато работиш, както през 70-те, няма как да поправяш. Каквото си записал, това е. И вариантите са – или го оставяш така или презаписваш отначало. Скоро ще стана на 46. Идвам от времена, в които съм записвал основно на ленти. Преди Lordi с другата ми група съм записвал демотата аналогово. Така че този начин на работа не беше нещо ново за мен и за повечето от групата. На такава възраст сме, че сме живели и в ера без компютри. Не беше нещо ново, но процесът беше освежаващ – да сме в студиото цялата група, изпълнявайки тези песни заедно. А преди това всичко беше предхождано от репетиции, за да се справим. В днешните модерни времена, това не се случва. Днес е напълно възможно и понякога и по-добре, когато група влиза в студиото, барабанистът да си изпълнява партиите, а по същото време китаристът все още да си учи рифовете. Процесът е съвсем различен. Когато записваш по стария начин, цялата група трябва да е в студиото и да си знае партиите.

Lordi @ Universiada Hall, 2016

От другата страна – Новите технологии не правят ли музикантите малко по-нехайни, защото всичко може да се коригира дигитално?

Mr. Lordi – Смятам, че си прав. Смятам, че това е основният недостатък на днешната дигитална ера, в която всичко е лесно достъпно и може да се направи по лесния начин. Всеки може да запише албум вкъщи на лаптопа си. Днес можеш да си стоиш у дома и да записваш, качеството на записа може да е по-добро от звука, който се получаваше в студиото преди 10 или 20 години, когато за ден се плащаха по 1000 долара, за да си там. А днес всичко това можеш да го направиш в някой ъгъл вкъщи на лаптопа си. Това от своя страна води до друг проблем. Наясно съм, че всеки артист, който е записвал в студиото, е чувал много пъти репликата от техниците, че всяко нещо може да се поправи дигитално. Днес всичко може да бъде коригирано, а това прави записването на музика по-лесно, което води до, както отбеляза, нехайство към детайлите от страна на музикантите. Не бих казал, че групите стават по-лениви. Просто днес музикантите повече не трябва да се фокусират върху детайлите, защото както отбелязах, всичко може да бъде поправено. Но това се отразява на крайния резултат. Защото щом можеш да коригираш и да поправяш всичко – звук, времена, ефекти, имаш безкрайни възможности да модифицираш онова, което трябва да запишеш. Така можеш да работиш до края на света само върху един китарен риф, вокален мотив или песен. Можеш да ги обработваш и да ги променяш и качеството на звука да се подобрява постоянно, като крайният резултат да стане толкова чист, че чак клиничен. Всичко ще изглежда роботизирано, все едно е излязло от заводска поточна линия, ще е твърде полирано, твърде изчистено, твърде съвършено. В новия ни албум „Killection (A Fictional Compilation Album)” има песни, които записахме по съвременния начин, както всъщност се предполага, че трябваше да го направим. Песните са две, например – „I Dug a Hole in the Yard for You” звучи като създадена през 2019. Направихме всичко по нея, така както се прави днес и както работим по принцип. Там поправяхме грешките дигитално, както всеки прави. Втората е „Evil”. Всъщност „Shake the Baby Silent” също сме я записали по модерния начин. Разликата обаче се усеща. Ако вземеш за сравнение „I Dug a Hole in the Yard for You” – звукът е модерен, няма грешки, песента е полирана, всичко е така, както трябва да бъде. Вземи обаче „Zombimbo” – тя е записана на лента, с едно изсвирване. Няма допълнително добавяни инструменти. Тя е онова, което чуваш. Грешките си стоят. Сравнявайки двете композиции, „Zombimbo” е по-груув и по-жива песен от „I Dug a Hole in the Yard for You”. В нея няма много звукозаписни пътеки. Само 24 са. А в „I Dug a Hole in the Yard for You” има над 120. Така че разликата може да се чуе. Тя е огромна в цялостната атмосфера. И от слушателя зависи коя ще предпочете. Само че не се наемам да сравнявам начините за записване, защото всяко нещо е с времето си. Ние живеем днес. Времената са различни.

От другата страна – Това означава ли, че модерните технологии свалят качеството?

Mr. Lordi – Може би, но времената са такива. Хората днес предпочитат по-полиран и клинично изчистен звук. Когато днешните хлапета чуят музика, записвана през 70-те или 80-те, тя им звучи като нещо недовършено. Задават си въпроса защо не са коригирани грешките при изсвирването. Не бих могъл да кажа, че качеството е по някакъв начин по-лошо. Просто е различно, защото технически нещата днес са по-добри. Когато живееш през 2020 и записваш песен, която е написана през 2020, дори и да не полагаш много усилия, композицията ще носи духа на днешния ден. Звукът ще бъде съвременен, в самата песен ще бъдат отразени съвременните технологии. В което няма нищо лошо, защото днес музиката, която хората слушат, звучи по определен начин. През 70-те, 80-те и 90-те нейният звук е съвсем друг. Но такива са били онези времена. Такъв е бил звукът, който всеки е използвал тогава. Тогава това е било най-високото качество. Не казвам, че е било по-лошо, а – различно. Но е ясно, че и днешните времена си имат недостатъци и негативни проявления. Когато всичко се постига лесно и можеш да коригираш една композиция до края на света, губиш усещането за рокендрол, губиш суровия звук, губиш мръснишкото рок отношение при записите и всичко става твърде роботизирано.

Lordi @ Universiada Hall, 2016

От другата страна – Днес рокът има ли същото значение, както в миналото, когато е бил бунт?

Mr. Lordi – Рокът е бил мейнстрийм два пъти в историята. Първият е през 80-те, в края на 80-те, когато беше модерно да слушаш рок и метъл. И вторият – между 2005 и 2010, за кратко от 2005. По това време метълът беше мейнстрийм в Европа. Днес не е така. Но пак ще се качи на върха, защото животът е колело, което се върти постоянно. Това се отнася за всеки музикален стил – в един момент популярността му спада, за да нарасне отново след време. Ако говорим като цяло за рок музиката и метъла, днес те са много по-разнообразни като субжанрове, отколкото преди. Ако се върнеш през 80-те, имаше два или три стила под шапката на рока – нормален клубен рок, хеви рок или хард рок и малко по-късно – спийд и траш. Това беше всичко. Те не бяха разделяни на различни подстилове и субжарове. През 90-те се появи грънждът, ню метълът, а днес, 30 години по-късно – леле мале. Има толкова много субжанрове, че им изгубих бройката. Толкова много различна музика е издадено под шапката на метъла и рока. Още преди години изгубих бройката на подстиловете. Идея си нямам какво става в момента. По някакъв начин обаче това е добре, защото разнообразието предоставя повече възможности за хората. От друга страна за потребителите на музика животът преди 30, 40 години беше по-лесен. Заради изборът – те не са имали голям избор. Ако си рок фен, то ти си рок фен. Ако харесваш метъл, ти си метъл фен. Нека да сравним метъл бандите. Колко метъл групи има днес на този свят, на тази планета, които записват, издават албуми и правят турнета, правят шоу и то добре? Милиони! Толкова са много. А ако се върнеш 30, 40 години назад – през 80-те, ще попаднеш на стотина и толкова. Всичко се е мултиплицирало невероятно много през годините. Времената днес са много благодатни за хората, които слушат музика. Както и за групите, защото имат повече опции и възможности, а музикантите могат да правят онова, което искат, чувстват и харесват. В същото време дигиталната ера, в която живеем, улеснява групите да излязат на повърхността и да разпространят продукцията си. Което води след себе си доста голяма конкуренция, защото е много по-лесно за всеки да създава и издава музика. От това и изводът, че днес е трудно да направиш пробив, да заслужиш внимание, защото всичко става на екрана на телефона и на компютъра. Цялата информация е на една ръка разстояние. Обаче е толкова много и всеки допринася тя да става още повече. В миналото, преди Интернет, преди дигиталната ера, една група се нуждаеше от звукозаписна компания, за да издаде албум. Нуждаеше се от някого, който да стои зад нея, да вярва в нея, да харесва онова, което прави. Някак си усилията сплотяваха и не бяха самосиндикални. В миналото в групите и артистите се влагаше дългосрочно и не бяха зарязвани веднага, щом даден албум не се продава добре.

От другата страна – Това означава ли, че днес музиката е по-бизнес ориентирана, вместо отдадена на изкуството?

Mr. Lordi – Добър въпрос… Интересна гледна точка. На музиката винаги се е гледало като на музикален бизнес. Дори и през 50-те е имало музикален бизнес. Мисля, че отговорът днес е във възможностите, които групите имат. Днес конкуренцията е огромна. Заради това са необходими някакви печалби. В противен случай изхвърчаш от пазара. Това кара повечето групи да са постоянно на турнета. От там идват приходите. Заради дигитализацията и спада на продажбите на дискове, бандите печелят от концерти. А в основата на издаването на албуми стои продажбата на дискове. И днес музиката е по-бизнес ориентирана заради конкуренцията. Бизнесът е изтънял. Големите звукозаписни компании вървят надолу заради дигитализацията. Хората си свалят безплатно музика. Бизнесориентацията на музиката е директно следствие от това. Парите по-трудно стигат да групите. 40 банди в един лейбъл днес печелят по-малко за себе си и за звукозаписната компания. За това и днес бизнесът е с превес пред музиката. Преди групите, лейбълите, артистите си позволяваха рискове. Можеха да експериментират и да се концентрират повече върху артистичната си половина. Не казвам, че артистите са бизнесмени. За 99 на сто от тях все още изкуството е на първо място, а бизнесът на второ. Иначе какъв е смисълът? Трудно е за лейбълите. Ако бизнесът не е печеливш и сигурен, изпадаш. И това е заради конкуренцията и цялостната промяна в музикалния бизнес. А промяната е голяма и много скоростна. Смятам, че това е причината музиката да е по-бизнес ориентирана, вместо отдадена на изкуството. Днес вземането на рискове е невъзможно. За тях няма място, трябва да се играе на сигурно. Няма време да се чака, за да се проследи как ще се развият нещата и да се даде време на изкуството да достигне до повече хора. Днес то е на заден план. Пак ще кажа, че артистите са фокусирани върху изкуството, а лейбълите не са, защото те гледат финансовите показатели. Ако си позволят грешки в бизнеса, а това важи за всички сфери на живота, лейбълът и компанията си заминават. Ако избереш грешния кон, не печелиш. Ако звукозаписната компания се прицели в албум, който отнема години, за да бъде записан и много средства, за да бъде продуциран, а той не се продава и парите не се връщат, това ще я унищожи. И албумът ще е последният, който лейбълът ще издаде. За съжаление днес светът е такъв, че звукозаписните компании нямат смелостта да поемат финансови рискове.

Lordi @ Universiada Hall, 2016

От другата страна – Последен въпрос – трудно ли е да си чудовище днес, след като има толкова много истински чудовища, които управляват света?

Mr. Lordi – Не, не е толкова трудно. Защото ние не сме истински чудовища. Ние носим маски, костюми и създаваме приказка, за да забавляваме хората. Това не се е променило от самото начало на групата. Опитвам се да живея така че да не наранявам никого под никакъв предлог. Никога целенасочено не съм карал хората да се възмущават от мен. Ако някой се чувства обиден, това си е негов проблем. Никога не съм се опитвал да съм чудовище в реалния живот. Напротив, постъпвам точно на обратно. Опитвам се да ме запомнят като добро момче. Така са ме възпитали. Опитвам се да съм учтив с всеки. Що се отнася до истинските чудовища – те малко или много винаги са стояли на дневен ред. Винаги е имало хора, които напълно съзнателно си създават образи на чудовища. Тази гледна точка обаче ни вкарва директно в политиката. Имам собствено мнение, но когато става дума за изкуство, темата ми е чужда. LORDI не са политическа група и подобни коментари нямат място при нас. Но като цивилен си ги позволявам. Имам мнение, виждам истинските чудовища и се притеснявам какво могат да направят. Но като чудовище, което е тук за да забавлява, като измислен персонаж, не стъпвам в тези води. Така че не е трудно. Интересно е, че зададе този въпрос. В един от предишните ни албуми имаме песен, която се казва „Mr. Presideath, Sir!” Заглавието е игра на думи, която винаги използвам. Този път си поиграх с думата „президент”. Забавната част беше, че независимо че няма нито един ред, в който да коментирам тогавашния свят, (албумът излезе през 2014), няма нито една дума, която да е коментар на света тогава, положението или световната политика, когато песента излезе, без значение за коя част на планетата става дума, хората в различните страни веднага си помислиха, че „Mr. Presideath, Sir!” е насочена към Путин, или Ким Чен Ун, или е за някой друг световен лидер. Тръмп го нямаше, но мненията бяха, че песента е за Обама. Отричах! Но всички бяха толкова сигурни. Толкова ми беше смешно. Хората бяха сто процента убедени, че композицията е писана за някой световен лидер. Не, не беше и все още не е. Но дори и целенасочено да се опитваш да не се ангажираш с нищо политическо, ще се намерят хора, които въпреки всичко ще видят нещо подобно в действията ти. От друга страна обаче това е и красотата на изкуството. Артистът прави нещо едностранчиво, след което слушателите или потребителите на изкуството го интерпретират по различен начин, прекарват го през собствения си поглед, представи и идеи, които са провокирани от изкуството. Не знам дали отговорих на въпроса ти, но не, не е трудно да си чудовище в този чудовищен свят.