Psychotic Waltz и Deadsoul Tribe – две банди от метъл сцената, които се развиват в различни стилови посоки, но обединяващата фигура между тях е Devon Graves. Композиторът и вокалист ще направи самостоятелен акустичен концерт в София в клуб „Live & Loud” на 7 октомври. Съпорт ще бъде Tony Ivan, певец на култоватата габровска банда Pantommind и който в момента е в Eridan. Сетът на Devon Graves ще бъде съставен от класики на Psychotic Waltz и Deadsoul Tribe, а самият Buddy Lackey, както е истинското му име, даде специално интервю за „От другата страна”. С въпроси помогна Андон Донев (Painout).

Интервюто с Devon Graves (Psychotic Waltz, Deadsoul Tribe) е излъчено в „От другата страна” по Радио Варна на 25.09.2023 година.

От другата страна – Привет, Devon, радвам се, че имам възможност да ти задам няколко въпроса. Съвсем скоро ти предстои първи концерт в България. Какъв ще бъде сетлистът за шоуто? Ще изпълняваш ли песни от всички проекти, в които участваш?

Devon Graves – Да, разбира се, но без The Shadow Theory, защото не знам как, не свиря китарите в албума. Там основните изпълнители са Demi Scott и Arne Schuppner. Така че, за съжаление не мога да изсвиря нищо от The Shadow Theory, но ще има много Psychotic Waltz, както и много Deadsoul Tribe. В същото време ще изпълня и няколко кавъра. Поне чух слухове за това. Не бих искал да споменавам отделни композиции, защото не бих искал да разваля изненадата.

От другата страна – Концертът ще бъде акустичен. Какви са основните предизвикателства при „превеждането“ на песни, които първоначално са аранжирани за цяла група, за една китара и глас?

Devon Graves – Това е изключително добър въпрос и се радвам, че го зададе. В моя случай, ако правя Deadsoul Tribe, аз съм създал песните им, така че мога да ги изпълня и акустично. Когато става въпрос за Psychotic Waltz, ми се налага от техните песни да създам нещо ново. Защото музиката им е базирана на рифове. В структурата на композициите често чуваш много ноти. Когато обаче ги изчистиш и опростиш до отделни компоненти, ще видиш, че всъщност има един или два основни тона. Т.е. аз ги „разсъбличам”. В повечето песни има отделни тонове и много рифове. Върху тях изграждам моите мелодии. Те звучат добре, когато китаристите ги изпълняват, а Norm Leggio подлага с ударните. Когато, обаче, „разсъбличам“ музиката до акустичност, по никакъв начин не бих могъл да я изпълня в този вариант. В случая вземам същите мелодии, които съм създал и ги използвам за основа, за да измисля нови акорди, които допълват тези мелодии. Ако свиря „Faded” или „Morbid”, в много от случаите ще направя промени на акордите от песента. Но в същото време ще изпея същите вокални мелодии. Така някои от композициите ще получат съвсем нови версии. Други ще бъдат изпълнени буквално едно към едно. Като пример ще дам „Demystified“ от „The God-Shaped Void“. Тази песен съм я измислил на акустична китара, така че ще я изсвиря така, както съм я създал. Имам канал в YouTube. Казва се „Devon Graves-Studio-D“. Там разказвам по някоя история за групата, след което изпълнявам по една песен. В един от епизодите свиря „Faded“. В нея се разказват истории за призраци – страшни истории от едно от турнетата ни. След което изсвирих „Faded“, защото е от албума, в подкрепа на който направихме турнето. Там можеш да чуеш за какво точно говоря по отношение на промяната на акордите.

От другата страна – Най-добрите версии на тези песни в албумите на бандите ли са или…?

Devon Graves – Най-добрите версии са тези на Psychotic Waltz. Но там в композициите свирят петима души. А в моя случай са сведени до един, който се е опитал да запази колоритността им. Мисля, че промяната в акордите се получава много красиво и това отвежда песента на ново място. Когато феновете чуят началото на композициите, няма да познаят какво изпълнявам. Но когато запея, веднага ще им стане ясно. Но ще чуят напълно нова версия на съответната композиция.

От другата страна – Ще вземеш ли със себе си и флейтата?

Devon Graves – Най-вероятно не, защото като свиря на китара, няма как в същото време да използвам и флейтата. Може би все пак ще бъде с мен, защото на концерта ми в Атина, който е след този в София, на сцената ще се качи приятелката ми Mando. Тя ще свири на кирата, може да изпълни и някои бекинг вокали и в този случай ще имам възможност са свиря на флейтата. В София, обаче, не мисля, че ще стане, защото няма да има кой, да излезе на сцената с мен, за да свири на китара.

От другата страна – Предизвикателството да си сам пред публика и когато си в група?

Devon Graves – Когато си сам, няма какво да скриеш. Когато Dan Rock и Brian McAlpin са от двете ми страни, а Norm Leggio и Ward Evans са зад гърба ми, има много моменти, в които не правя нищо, но музиката продължава. При акустините шоута съм само аз. Но ги харесвам и им се наслаждавам. Предимството на подобен концерт е, че е много обикновен. И няма с кого да влизаш в противоречия. Недостатъкът е това, което споменах – броят на музикантите на сцената, когато става въпрос за песните на Psychotic Waltz и Deadsoul Tribe. На мен се пада задачата да запълня местата и на останалите, които не са с мен. Опитвам се композициите да звучат добре в индивидуалните ми изпълнения. Надявам се, че се получават и че феновете пред сцената разбират, че песните ще бъдат обезоръжени, когато ме видят с акустична китара. И се надявам, че ще открият красотата в онова, което правя.

От другата страна – В официалния анонс на шоуто беше съобщено, че имаш песни за бъдещ албум. Под каква форма ще бъдат издадени? Под твоето име или вероятно нова група?

Devon Graves – Работя по няколко нови песни и те биха могли да поемат в три посоки. Могат да се озоват на три места. Едното от тях са Psychotic Waltz, защото имахме разговори да направим нов албум. Второто място са Deadsoul Tribe. Вече работя по нова музика за тях в моето студио заедно с Adel Moustafa. Третото и където може би ще са най-подходящи, е нов солов албум. Всичко зависи от стила на песните. Когато записвам солови албуми, съм напълно наясно за границите, в които мога да оперирам. Ако става въпрос за Deadsoul Tribe, там също в голяма степен съм наясно със стила, в който бих искал да се развива музиката. Там обаче, ще се изисква определена доза кураж за композиции, които не отговарят на метъл линията. Все пак харесвам толкова много различни стилове. Най-малко се страхувам да ги издам под името Devon Graves, отколкото като Deadsoul Tribe. Обаче съм сигурен, че Deadsoul Tribe ще са по-интересни за слушателите. Бих могъл да взема всичко, което пиша и да го обединя като албум на Deadsoul Tribe. Когато става дума за Psychotic Waltz, с радост бих създал нещо и за тях. Имам една песен, която ще звучи красиво. Планирам да е за Deadsoul Tribe, но може да се получи прекрасна Psychotic Waltz композиция. Обаче последният ни албум излезе преди три години и оттогава не съм чувал никаква нова музика от останалите. Теоритично се предполага, че ще имаме нов албум, но все още не съм чул никакви нови идеи. Да ти призная, страхувам се да отделя песен за проект, на който може да му отнеме още девет години, за да бъде издаден. При Deadsoul Tribe имам повече контрол върху броя на песните и възможностите за тяхното реализиране. Когато работя по моите проекти по-лесно вървя напред. Признавам си, че при Psychotic Waltz чакам останалите да направят първата стъпка.

От другата страна – Ако Psychotic Waltz бяха създадени в друго време, можеха ли да са по-успешна група?

Devon Graves – Може би, ако се бяхме събрали десет години по-рано. Но тук отново не бихме могли да сме сигурни. Кой може да каже? Мисля си, че бихме могли да се появим десет години по-рано или през 70-те заедно с Black Sabbath. Но всъщност това не би могло да стане, защото за да се появим ние, на първо място са ни необходими Black Sabbath. Ние трябва да сме повлияни от тях, да се учим от тях. Psychotic Waltz се появиха тогава, когато е трябвало. Според нас пиковете и най-популярните периоди в метъла се движат от Black Sabbath, през NWOBHM и групи като Iron Maiden и Judas Priest. Следващата стъпка изглежда са Queensrÿche и Fates Warning. И ето че след тях се оформя нашето място. Ние трябваше да продължим развитието на стила от тази точка. Така изглеждаше за нас траекторията на метъла. Но това, което стана в крайна сметка е, че Nirvana издадоха „Smells Like Teen Spirit“ и метълът умря. Лично аз бях видял знаците за тази смърт по-рано. Преди въобще да чуя за Nirvana. Вече бях слушал Jane’s Addiction. Влюбих се в тях. По някакъв начин в тях усетих, че краят наближава. На метълът не му беше позволено да еволюира от Queensrÿche до Psychotic Waltz. Това не стана и той просто спря с развитието си. За нас никога не е стояло на дневен ред да завием към грънджа или алтернативния рок. В страни от това, за добро или лошо, продължихме да правим онова, което правехме. Предполагам, че някой би могъл да отбележи, че в песента „Lovestone Blind“ от „Mosquito“ има някакви влияния от Nirvana, което определено е така. Харесвам и обожавам Soundgarden. Dan Rock обича Alice In Chains. Звукът на Сиатъл, както му казват. Но няма как да сме убедени, че ако се бяхме появили в друго време, нещата щяха да бъдат различни. Това, което съм установил е, че времето за Psychotic Waltz е сега, в момента. Не в миналото, а днес. Това ми убеждение се дължи на начина, по който беше възприет реюниъна. В оригиналните дни на групата имахме много лоялни последователи, хора, които бяха полудели по нас. Но тези, които никога не бяха ни чували, когато идваха наш концерт (надявам се да има и такива, които са ни харесали от първия път), обикновено казваха, че в началото никак не сме им допаднали. Но когато са слушали и слушали албумите ни, са започнали да ни харесват и в някакъв момент дори да ни заобичат. В миналото, когато нов слушател посещаваше наш концерт за първи път, преди това той не е задълбавал в музиката ни. Така беше трудно да привличаме нови фенове. Когато направихме реюниъна през 2011 година за „Power of Metal Tour“, където изпълнявахме същия стар материал, защото нямахме никакви нови песни, всяка вечер привличахме нови фенове. Виждахме го на всеки концерт. И то млади фенове. Хора на по 20-сет – едно и също всяка вечер. Знаеш как бандите продават дисковете си по време на концертите. И след това феновете идват за автографи. Ние правихме същото. Тогава имахме двата бокс сета, които съдържаха и четирите ни албума. И всяка вечер се повтаряше следното – някой идваше при нас след края на шоуто и носеше за автограф двата бокс сета или някоя плоча. И всички казваха едно и също – „За да съм честен, никога преди не бях ви чувал. Бях дошъл да гледам Symphony X или Nevermore. Но вие сте невероятни. За това си купих цялата ви дискография.“ Ставахме свидетели на това всяка вечер. Любимият ми момент е свързан с един пич, който беше дошъл в бекстейджа. Той каза абсолютно същите неща, но с допълнение, че е фен на блек метъла – „Вашата музика, момчета, е по-мрачна отколкото всичкия блек метъл, някога може да бъде“. Просто му отговорих – „Благодаря ти, приятелю, накара ме да се почувствам много добре. Не знам дали си искрен, но е много хубаво да чуя това“. Тези преживявания бяха причината да издадем още един албум на Psychotic Waltz. Почувствахме, че е настъпило правилното време. Знаехме, че можем да сме по-добре сега, отколкото в миналото. Може би, защото хората вече бяха готови за нашата музика. Което ме навежда на мисълта, че може би следващата стъпка след Queensrÿche не сме били ние, а Dream Theater. Може би е трябвало стилът да се развие в тяхната посока и всички тези прог метъл групи да се опитват, да им подражават. И след като това вече е установено, може би точно днес феновете имат нужда от нещо малко по-странно. Имат нужда от Psychotic Waltz. Ние вече не сме от онези банди, които демонстрират рифова гимнастика, сменяйки непрекъснато времената. Опитваме се да създаваме наистина студена, зловеща и атмосферична музика. После, обаче, се появи Ковид-19 и сложи край на всичко. След албума, който издадохме „The God-Shaped Void“ имахме толкова много планове. Трябваше да свирим в Гърция, да бъдем хедлайнъри на фестивали, получихме оферти, които дотогава никога не бяха отправяни към нас. И всичко беше отменено. „The God-Shaped Void“ беше и последното нещо, което чухте от Psychotic Waltz.

От другата страна – 90-те години бяха бурно време за много метъл групи. Но точно това беше периодът, когато някои прогресив банди се утвърдиха и направиха име (Psychotic Waltz, Dream Theater, Symphony X). Имаш ли теория защо това се случи тогава?

Devon Graves – Това доколкото си спомням стана основно в Европа, защото в Европа не следваха дословно основните тенденции в музиката, които бяха популярни в Америка. В САЩ индустрията се ориентира в посоката на модерното към момента. В началото и средата на 90-те това беше грънджът. Nirvana бяха примерът за подражание. И това, което стана беше, че единствено банди от Сиатъл получаваха договори. Защото грънджът беше голямото нещо. Когато стилът се изчерпа, се появи кросоувъра – рапирането и метъла, което всъщност стана ню метъл. Който беше на върха и всичко в музиката вървеше в тази посока. В Америка просто забравят за бандите от миналото и това става от днес за утре. Дори си мисля, че всичко беше целенасочено действие на музикалната индустрия срещу хората, които харесват Lita Ford например. Метъл музиканти бяха съдени. Не се сещам да са повдигани обвинения срещу лейбъли. Всички подобни артисти просто бяха изоставени. Бяха буквално отрязани от бизнеса. За тях нямаше сделки. Появи се Rob Zombie и всички се насочиха в тази посока. Звукозаписните компании ампутираха метъла от музиката. В Европа това не се случи. Фестивалите продължиха да се развиват, което позволи на групи като Psychotic Waltz, Dream Theater, Symphony X да успеят, да продължат с пълно темпо напред. И то и в Америка. Ние бяхме ъндърграунд и единствената причина да оцелеем през 90-те, беше Европа.

От другата страна – Обикновено се смята, че работата на артиста е да спечели публиката. Но слушането също е активен, а не само пасивен процес. Каква според теб е ролята на слушателя в процеса на музикална комуникация?

Devon Graves – Слушателят като цяло има нужди. Надявам се. Не знам обаче днес доколко това е валидно с платформите за слушане на музика и все по-малкото внимание, което бандите получават. Говоря за социалните медии от сорта на TikTok, където песните не надхвърлят една минута. Попадам на хлапета, които слушат хип-хоп в платформите, отделят по 15-20 секунди, след което преминават на следващия трак. За това и не съм сигурен, че те имат подобна необходимост. Но хората, които харесват музиката, харесват добрата музика, слагат си слушалките и просто слушат музиката, хората, които се прибират от работа или училище, пускат си албум и просто сядат да го слушат, те проявяват отношение, те имат необходимост, те имат нужди, които трябва да запълнят с музиката. Ролята на артиста е да удовлетвори тези нужди. Въпросът е коя точно нужда ние запълваме. Артистите не могат да предполагат от какво се нуждаят слушателите. Дори не можем да си го представим. Ние трябва на първо място да открием тези необходимости в нас самите. Трябва с музиката да ги удовлетворим отвътре. С онова, което тя носи и дава на всеки лично и поотделно. И ако ние имаме подобна нужда, и ако чувстваме, че песента, която сме написали я удовлетворява, ако слушайки я, настръхваме, щастливи сме или ни потичат сълзите, ако се гордеем със създаденото, едва тогава ни се предоставя шанс публиката да поиска, да чуе композицията, която сме записали. Така гледам на процеса. Има една история, която ми разказа Michael Beinhorn, продуцентът на Soundgarden. Групата е подготвяла материала за албума „Superunknown”. Когато са били в края на продукцията, им е трябвала още една песен. Chris Cornell е имал „Black Hole Sun”, но се е притеснявал да я покаже на останалите. Смятал е, че самата песен не е точно Soundgarden и хората ще си помислят, че това не са те. Все пак Chris изпълнява песента акустично в студиото и Michael Beinhorn му казва – „Човече, това е най-доброто, което имате!” Chris Cornell е били много притеснен, защото е мислел, че „Black Hole Sun” не е Soundgarden – „Искам да дам на феновете онова, което искат. Искам да има дам онова, което очакват от Soundgarden”. А Michael Beinhorn му казва нещо, което наистина промени моя живот. Казва му – „Какво наистина знаеш за онова, което феновете искат? Какво знаеш за тези хора? Ти не ги познаваш. Не знаеш какво искат. Soundgarden е това, което вие кажете, че е!” Така бандата записва „Black Hole Sun” и продуцентът се оказва напълно прав. Това ми даде смелостта да подхождам по същия начин. Не да си казвам, че въпреки че харесвам нещо, което съм измислил, феновете няма да го приемат. Както в случаите, когато става въпрос за Deadsoul Tribe. Вече не се питам – „Това трябва ли е да е тяхна песен?” Deadsoul Tribe са това, което аз кажа, че са. Виж, смятам, че мога да запиша песен за Deadsoul Tribe и да издам албум, който феновете не са очаквали.

От другата страна – Според теб до каква степен творческите решения се формират от културните различия – и доколко, обратното, възприемането на звука се влияе от културните различия?

Devon Graves – Това е въпрос, на който заради образованието ми, не бих могъл да отговоря напълно коректно. Наскоро гледах едно интервю на Rick Beato с Marty Friedman, който говореше за японската публика и как електрическата китара с дисторшън говори, както на младите, така и на възрастните. Заради един специфичен традиционен инструмент, който се използва от древни времена до днес и който има този остър, разбира се, не дисторзиран звук. Но е подобен на електрическа китара с дисторшън. Японците са привикнали много към този звук. И се чувстват добре, когато чуят китара с дисторшън. За тях той им носи наслада. Мисля, че трябва да вземем предвид културата от миналото, за да въздействаме на хората с музика. Ние се учим от културите. От там вземаме ритъма, моделите. И когато смесим всичко това в рок стилистиката, можем да предложим нещо ново. С Psychotic Waltz направихме точно това. Dan и Brian използват много близкоизточни структури и скали. Подреждането на акордите при тях е повече повлияно от арабския свят, отколкото от блуса. В същото време не виждам да доминираме в арабския свят. Това, което се опитвам да кажа е, че когато създавам музика, културата е част от нещо по-голямо. Всичко, което се опитвам да правя е да предоставям чувства. За мен най-удовлетворяващото чувство, което мога да получа от музиката, най-възнаграждаващата реакция, която съм получавал, въобще най-великата реакция, която съм получавал, са сълзите. Идея, което ме кара да заплача. Не защото е тъжна, а защото е толкова прекрасна. Всъщност често тази красота се съдържа в тъжната страна на музиката. Веселият материал не ме докосва толкова често, но тъжната страна, меланхоличната, по-мрачните звуци, ме карат да изпитвам силна радост, когато са направени както трябва. Силна радост. Това е и моята основна цел. Когато искам да изпълня някакъв ритъм, не си давам сметка дали е кубински или африкански. По някакъв начин той се изгражда сам, а аз просто го следвам. Има нещо в мен, което напълно осъзнавам. Там, където живея, съм заобиколен от много хора. Сред тях има много духовни и одухотворени характери, които са се обърнали към миналото и изповядват стари духовни практики и техните системи от вярвания. Родословията и предците, техните търсения, са много важни за хората, с които съм заобиколен. За мен е странно, защото никога не съм се замислял за произхода си. Никога не съм заемал нищо от него. Никога не съм се чувствал свързан с тази земя. Винаги съм се възприемал като космически човек, винаги съм усещал, че душата ми произлиза от друго място. В някакъв момент е попаднала тук, в този живот, след което ще се отправи на ново пътешествие, от едно място към друго. Аз се чувствам като пътешественик. Каквато и да е културата и расата ми, не се чувствам свързан с миналото. Тези неща не означават нищо за мен. Аз съм тук и гледам напред, къде съм и накъде отивам. Така че създавам музика, за да достигна до този център в мен. Ако съм щастлив от резултата, го осъществявам. И ако го направя достатъчно пъти, ще издам и албум.

От другата страна – Този начин на действие би могъл да те отведе до места, от които няма връщане назад…

Devon Graves – Имам намерението днес да изпълня един ритуал, който може да ми разкрие някои истини. Корените ми са много разделени. Тези, от които се интересувам най-много, са ми най-малко познати. За тях знам най-малко. И това са Чероките. Имам такова потекло от страната на майка ми. От страна на баща ми – ирландски, шотландски, абе, някакви европейски. Когато мисля за европейската ми страна и за европейската култура, винаги се сещам за класическата музика. И за да съм честен, тя не ми дава кой знае колко много. Не отдавам чак такова голямо значение на класиката и операта. Обичам Бетховен, както всеки, но не си пускам класическа музика. Може би защото всяка телевизионна реклама съдържа частица от нея. И когато чуеш нещо от Йохан Щраус, в съзнанието ти веднага изниква реклама за полети или нещо друго. Нещата са твърде познати. Според мен този стил днес живее в много по-добра форма при филмовото композиране. Днес имаме най-чудесните композитори откогато и да било, които създават музика за филми. Обичам класическите инструментали, но те са различни от старата класическа музика. Веднъж във Виена Frank Zappa, неразбирайки и позовавайки се на Моцарт, обявява, че днес има много по-добри композитори, които работят на бензиностанции. Не става въпрос, че Моцарт не е добър, напротив. Zappa е имал предвид, че има много добри композитори и днес, но никой не е чувал за тях. Толкова за европейската музика. Тази обаче на чероките, не бих могъл да се върна назад, да я достигна и да я използвам за вдъхновение, защото всъщност не знам какво представлява. Имаме някакъв стереотип за индианските ритми, но съм наясно, че той не е нито автентичен и дори не е американски. Специално при чероките той е построен по съвсем различен начин и за различните ритуали е с различна интензивност. За някои от тях е много бърз, но постоянен. И когато чуеш определени напеви, знай, че те са културни преобразувания и не са автентични. Моята култура са Hendrix, Sabbath, Zeppelin. Те бяха моята култура, когато бях дете, което слушаше музика. Винаги съм откривал музиканти и групи, които са от миналото. Когато бях на 10, 11, 12 слушах музика от 50-те. А когато започнах да свиря на китара – от 60-те и 70-те. Когато през 80-те Judas Priest и Iron Maiden бяха актуални, не си купувах техните записи, а тези на Black Sabbath, на Rainbow, на Led Zeppelin. Разбира се на Jimi Hendrix и Jethro Tull. Бях тотално завладян от миналото. Имаше толкова много какво да се научи. Вземи Pink Floyd. Отнеха ми години. Това беше, когато се озовах в 80-те и 90-те. В началото на 2000 ми харесваше да слушам музиканти от 90-те, които бяха невероятни като Jeff Buckley. Всичко, което откривам дори и днес, го правя десет години след като се е появило. Последното, което затвърди това ми поведение, е групата Halestorm. Те са невероятни. Lzzy Hale пее като никой друг и пише страхотни парчета. Те са нови за мен и ги харесвам.

От другата страна – Два последни въпроса. Сънуваш в цветно или в черно-бяло? И как сънищата влияят на музика ти?

Devon Graves – Това е изключително добър въпрос. Последните ми сънища не се отразяват на музиката ми, а и не бих искал, защото не бяха много хубави. Иначе сънищата ми са цветни. Противно на общоприетото схващане, че сънуваме в черно и бяло. За мен това е безсмислено. Мога да ти дам един пример със сън, който индиректно повлия на музиката ми. Преди първия албум на Psychotic Waltz пребивавах в къщата на Ward Evans. Той живееше с цялото си семейство – баща, майка, брат. Бях в гимназията. Живях у тях няколко месеца. Тогава запознах останалите от бандата с песента „I Remember”, показах им как да я изсвирят и започнахме да работим по нея. Спомням си как спях на канапето във всекидневната на Ward и сънувах, че имам сингъл с „I Remember”. И съм го пуснал, за да го слушам. Спомням си, че композицията стигна до последния куплет, където има едни чудни хармонии. Когато се събудих, разказах съня си на Ward. Тези страхотни хармонии запазих по някакъв начин в съзнанието си. Няколко години по-късно, когато записвахме тази песен, използвах хармониите, които се бяха появили в съня ми. Когато стигнахме до издаването на „A Social Grace”, трябваше да имаме сингъл. От звукозаписната компания избраха „Only in a Dream”, а използваха „I Remember” за втората страна. Когато получих сингъла и си го пуснах вкъщи, осъзнах, че съм сънувал точно този момент и точно тези хармонии са били в съня ми.

От другата страна – Кой е твоят най-рокендрол момент?

Devon Graves – Имахме концерт в Будапеща по идея на Dan Rock. Той беше много ентусиазиран. Когато ни го предложи, реакцията ми беше – „Dan, къде е Будапеща? Не виждам нищо, къде ни водиш? Защо точно Будапеща?” Отговорът му беше – „Защото там са записани толкова много лайв албуми”. А тогава Dan слушаше подобни записи като на Cheap Trick. Тогава му викам – „Dan, това не е Будапеща, а е Будокан! Това е в Япония!” Както и да е. В крайна сметка стигнахме до там и бях приятно изненадан от нещо, което ми се случи веднъж в живота. Преди концерта ни предложиха да направим сесия за автографи в един музикален магазин. Отидохме там. Имаше хора, които чакаха на опашка, която се извиваше извън магазина. Всеки беше много развълнуван да ни види. А ние седяхме вътре като Дядо Коледовци в мола и при нас идваха дечицата за Коледа. Беше страхотно преживяване. Дадохме много автографи. Всичко това беше последвано от наистина много добре изпълнен концерт пред пълна зала в един красив театър. Всичко, което прави една вечер съвършена. Не сме хвърляли телевизори през прозорците, не сме чупили нищо, но тази нощ се чувствахме като истински рок звезди.