Броени дни преди премиерата на новия албум на No More Many More на 02.03., разговаряме с фронтмена на бандата Методи Кръстев. Освен премиера на живо на третия албум „Помогни ми“, групата представя и ново видео. „Полуизяден“ е сингъл от албума, но и част от саундтрака на нов български филм с режисьор големия приятел и абсолютен фен на No More Many More актьорът Валери Йорданов.
Какво са три албума за една банда – много или малко са?
Според мен са малко. Но три албума са с един повече, отколкото имахме с група Skre4, например (б. а. старата група на Методи). Реалността сега е такава, че ако не пускаш сингъл на всеки два-три месеца, лесно тръгваш назад. Това е като да караш колело. Няма как да спреш и да останеш на едно място без да слезеш от него.
Дай личната си оценка на новия албум като го сравняваш с предишните два?
Надявам се, че сме вдигнали летвата, но само времето ще покаже. Всеки записан албум си има своите предимства и недостатъци, спрямо другите. Но мисля, че вървим нагоре и общо взето – количеството работа, която свършихме, отговаря на резултата, а това, със сигурност, е успокояващо.
Името на албума е име и на песен от него. Но какво означава „Помогни ми“? Защо избрахте третият ви албум да се казва така?
Написах песента по време на първия локдаун и през цялото време си мислех – няма да спрем, каквото и да става, то е ясно, но – ще имаме нужда и от малко помощ. Много неща се промениха за групата заради пандемията, а и заради нас самите. Различно е темпото, с което работим, когато мотивацията ти я няма. Имахме тежки моменти, не можахме да издържим финансово, освободихме студиото, в което работихме по албума, наложи се да го довършим в друго студио. Не можахме да запазим и групата цяла, наложи се да направим необходимите промени, за да може да продължим, но вярвам, че всяко зло е за добро. В момента, обаче, сме достатъчно силни и ако трябваше да напиша сега заглавието на албума, щеше да е по-скоро: “Благодарим Ви, че ни помогнахте!”.
Хората, които посещаваха концертите ни въпреки всичко, наистина ни накараха да разберем, че има смисъл! Не на последно място е и финансирането, за което кандидатствах и получих, от Национален Фонд Култура. Честно да ви кажа, за първи път получих усещането, че държавата по някакъв начин започва да се грижи и да дава възможност на независимите артисти да вземат глътка въздух.
Какво ви вдъхновява? Теб лично – какво те кара да пишеш музика?
Не мога да отговоря за другите, но мен лично ме вдъхновява това, че въпреки времената, в които живеем и това, с което се опитват да заменят ценностната ни система, има много стойностни и смислени хора, които ме карат да мисля, че нещата не са само черни. Писането на музика, само по себе си, ми дава достатъчно смисъл и на мен ми стига дори само това – да съм част от процеса.
Думите и начинът, по който ги казваш, наистина могат да събарят стени и да променят животи и аз съм напълно сигурен, че истинската музика се получава тогава, когато спреш да имаш очаквания.
Какво е по-различното в този албум от миналия?
Това е най-краткият срок, който успяхме да постигнем между реализацията на два албума и различното беше, че започнахме записите без да сме уточнили докрай аранжиментите и мелодичните линии на вокалите. На мен лично, този начин ми допада повече, защото имаш възможност да изпееш и изсвириш песента, преди да ти е омръзнала и да си я променил заради това, сто пъти вече.
Мисля, че това да уловиш настроението и да предадеш смисъла на песента, е по-важно от перфектното изпълнение и мисля, че това е следващото ниво за всеки артист.
Сподели ни нещо любопитно от творческия процес?
Много голяма част от песните ги пиша сам и целта ми е да звучат достатъчно добре с акустична китара и глас. Търся възможно най-опростения вариант. Но магията е в общия ни ритъм. Първо се намесва Камен с вълшебната китара и нещата стават по-професионално звучащи. От скоро работим и с Мартин Стоянов-Martist (Casual Threesome), който е наистина на много висoко ниво и аз съм много по-спокоен откакто и той е в групата. Новият ни барабанист, Влади Иванов, все още не е навлязъл напълно в работния процес и албумът вече беше завършен, когато той дойде, но е много сериозен и много лесно се работи с него. Сигурен съм, че скоро ще избухне с някой нечовешки бийт. Иван Гатев има голям опит като музикант в голям брой формации и доста помага при решенията на някой по-закучен казус. Радо е много талантлив и ако успее да си насочи таланта в правилната посока, може много да разцепи. То това е най-трудното.
Колко време отне да запишете албума? Дай една дума, с която би описал този процес?
Достатъчно бавно! Ако сметна времето, прекарано в студио, най-вероятно ще поставим рекорд за най-бързо записан албум. Но толкова разтеглихме във времето записите, че стана почти една година.
Позволихте ли си да експериментирате?
Това, че повечето от песните не бяха завършени, когато започнахме записите, е най-значителният и успешен експеримент за мен.
Коя песен ти е любимата от албума?
„Полуизяден“! Това е песен, която написах за саундтрака на един брутален български филм, на който режисьор е Валери Йорданов, казва се „Шекспир като улично куче“. Това е песен, която Камен превърна в истински хит, а Мартин Стоянов пък избухна с такъв микс и партия на пиано, че няма човек, който да не е настръхнал, щом я чуе. За нея поканих и Анна-Мария Въртовска, която изпя страхотни бек-вокали и тази песен е наистина специална за мен. Снимахме и клип, който ще види бял свят съвсем скоро. Искам да благодаря на Валери Йорданов! Той наистина е голям пич и човек, който си държи на думата! А това е напоследък много рядка порода хора.
Вече с три албума зад гърба си, как определяш развитието си до този момент?
Може да имаш и десет албума и да си крайно спрял с развитието. Моето лично развитие е, че вече не правя компромиси с хора, за които музиката е хоби и начин да разпуснеш след работа. Научих се да казвам „не“, спрях да се сравнявам и с други, кой как не си е свършил работата или кой през колко време пуска сингли или албуми.
Знам, че колкото по-трудно става, толкова повече трябва да бачкаш и да не търсиш грешка в другите, а в себе си. Разбрах, че хората не можеш да ги излъжеш и когато направиш нещо наистина без задни мисли, то се връща към теб многократно.
Знам, че за много хора музиката е просто забавление и начин да разпуснеш в петък вечер, но също така знам, че музиката възпитава и трябва да имаш отговорност за думите, които си изпял! Напоследък музиката на No More Many More достига до много хора, които реално не слушат музика и мисля, че това е много добре за нас като група.
Основна грешка, според мен, е да се тревожиш, какво ще кажат музикантите или текстописците, когато чуят твоя песен.
Зависи ли развитието ви от състоянието на музикалната индустрия в България?
Всички знаят за индустрията в България и аз не искам да коментирам този въпрос. Но е факт, че има успели музиканти тук и при всички – общото е, че имат стойностни песни и брой албуми и не говоря изобщо за поп-фолк изпълнителите или еднодневките-покемони и риалити-звезди, които изпели по два-три кавъра вече „колят и бесят“. Мисля, че напоследък сцената много се разви и ако направиш достатъчно добра песен и имаш малко късмет и повечко инат, има шанс да се развиеш и без подкрепата на монополно-мутренска организация. Давам пример с групи като Jerеmy?, P.I.F., Остава, Стефан Вълдобрев, Odd Crew и дори група в тоталния ъндърграунд като Таралеща, успяват да се справят и да променят нещата към по-добро. Изобщо, не включвам бандите от близкото минало като Ревю, Контрол, Нова Генерация, Б.Т.Р. и други, които са супер активни и си разпродават концертите и сега.
Вярвам в новите банди, които са с голям шанс за успех: ALI, Me And My Devil, Stop the Schizo, абе, май всичките са от нашето семейство Projector +. Но дори и един Иво Димчев, който много хора анатемосват, ни показва, как се прави шоубизнес и що за животно е то. Общо взето, от нас си зависи и няма нужда да чакаме индустрията или някой музикален продуцент да ни напише песен и да ни направи известни.
В този ред на мисли, Projector +, като че ли е на път да направи революция в популяризирането на българските групи, които биха били супер известни в световен мащаб, но в България, сякаш бяха невидими.
Какво мислиш, че можете да промените в бг музикална индустрия?
Със сигурност основен акцент са текстовете ни на български език. Преди време, доста се дразнех, когато някой каже, че няма добри бг групи и българският език не става за пеене. Мисля, че вече започнахме да променяме това и много хора вече ни пишат и коментират именно текстовете ни. Българският език е най-правилното нещо, ако искаш да правиш музика в България, за България. Колкото повече групи го приемат, толкова повече и индустрията ще се развие.
Разкажи ни кое е най-лудото нещо, което ти се е случвало на сцена или по време на изпълнение?
Ха, то какво ли не ми се е случвало… Бях седнал между Dave Lombardo и Everlast в Терминал 1 и едно момче дойде при мен и ми поиска автограф! Точно от мен. Тогава мениджърът на Everlast се обърна към мен и ме попита: „Who the f*ck are you, man?!“. След това се спукахме от смях. Турнето, което направихме с Нокаут и DRS беше такъв филм, че не знаех къде се намирам за седмици след това, добре че има свидетели – и Мартин Михайлов е сред тях.
От къде идва репликата „Ние сме диваци“, която понякога се чува на вашите концерти?
„От нас пази се, ние сме диваци!“ Това е част от песен, написана за прекалено напористите хора, които заради кариерата си, са готови на всичко, по всяко време. За този вид нещастни хорица, тази порода, която се изкачва нагоре, пробивайки си път с лакти. Нека им кажем, че по пътя надолу, ще бъдат изпратени с ритници.
Имаш имидж на сериозен, дори – мрачен и дълбок тип. Сподели ни някоя от най-смешните ситуации в живота ти?
Е, тук ще ви разочаровам. Хората, които ме познават, знаят, че хич не съм мрачен, нито пък – кой знае колко дълбок (смее се). Отнасям се сериозно към работата и ангажиментите си като музикант, но като цяло – мога да се забавлявам доста крайно. :)
Смешни случки – имаме много, но се сещам за една смешно-тъжна.
Бяхме поканени да свирим на Световния ден на глухите на голяма сцена в градинката на Народния Театър заедно с голям брой популярни изпълнители. Та така, всички пеят на синбек или плейбек, както си му е редът. Ние категорично отказахме и решихме да идем двамата с Радо, аз с китарката, Радо с кахон и да изсвирим две песни на живо. До тук добре. Отиваме там и гледам едни големи видео стени, лампи, лампички, тонколони, да озвучиш света, абе всичко както трябва – сцена, организаторки един куп. Посрещат ни и следва първи въпрос, който ни втрещява:
– На какво носите музиката си?
– Моля?
– На какво носите музиката си, на диск или на флашка?
– Хмм, носим китара и кахон.
– Ауу, ама ние не сме подготвени за такова нещо!
– Ами, за какво сте подготвени?… Нали имате миксер и ние си носим кабели и микрофони, какъв е проблемът?
– То никой вече не пее като вас на живо и не знаем дали озвучителят ще се справи…
Усетих ужаса в гласа на момичето.
– Чакай малко, дай да говоря с озвучителя и ще измислим нещо…
Изпратиха някакъв човек да търси нещо и криво-ляво се озвучихме, но кулминацията дойде, когато поредният изпълнител, Криско, или Кристо, или Христо, вика между песните: – „НЕ ВИ ЧУУУВАААМ. РЪЦЕТЕ ГОООРЕЕЕ!„
Това, към глухите хора, нали… Посмях се, пък ми стана и тъжно за хората и накрая осъзнах, че точно толкова съм очаквал от тях. Ти си това, което говориш/пееш, това, което мислиш и не на последно място – това, което консумираш. Та, моето място не е тук и няма да си губя времето с вас никога повече.
Какво усещане изпитваш, когато чуеш завършената песен?
Искам да чуя песен, от която няма какво да махнеш и няма нужда да добавяш нищо. Тогава песента е наистина завършена и най-хубавото нещо е, ако след като си я чул, си кажеш – ето това е песен, която трябва да чуят всички.
Кой е саундтракът на днешния ти ден?
Невидимо дете.
Каква музика слушаш?
Много харесвам Сиатълските банди от 90-те. Има и много модерни банди, които слушам с голям кеф, като Twenty One Pilots, Imagine Dragons, Biffy Clyro и други. Слушам много и двата албума на Cool Den, които са супер добри! Чакам ALI, Me And My Devil и Анна-Мария Въртовска да пуснат нови неща, Ани има страхотни песни в дебютния си албум.
Кои са невидимите сили, които стоят зад No More Many More?
Невидима сила е да знаеш, че музиката е над всичко и никой не е по-голям от нея! Процесът по правене на музика е по-важен от резултата. Да си готов да дадеш всичко, но да не искаш нищо в замяна.
Колко е важно изкуството за обществото, имайки предвид силно изразената гражданска позиция, която откриваме в текстовете ви?
Аз просто се опитвам да казвам истината. Някои го определят като бунт, други като гняв към системата и т.н. Истината е, че това е моят начин и аз казвам това, което ми е в главата и мисля, че всички трябва да си намерят тяхната си причина и да оправдаят съществуването си. Това, което ни прави хора е правото на избор да избереш и защитиш позицията си и аз нямам никакво намерение да давам акъл на хората, кой-как да си живее живота.
Напоследък хората са доста разделени, което дава възможност на институциите, в по-голяма степен, да се намесват в живота ни и една ясно изградена позиция е по-полезна за изграждане на общество. Може би затова в световен мащаб, някак си изчезнаха великите групи и артисти, които открито да заявяват, че системата не работи и обединяваха милиони около идеите си, но никой няма сметка вече от това. Кълчи ханша, пий ракия и гледай новините. “Елате пиленца при батко” и “Къде си, браааат” ще ни отведат успешно до Рамбо-силек и Ханко-браат. Тъжно, нали?
Какво следва за No More Many More?
Най-важното – представяне на третия албум и започване на работа по номер четири.
За щастие, от известно време работим с Projector +, Деница Славова, която изключително много помага, както на нас, така и на един куп други свестни артисти, които го заслужават.
Аз мога истински да се надявам и вярвам, че все още не сме записали най-добрата си песен и най-добрия албум…Ще поживеем и ще видим. Благодаря за вниманието!
Не забравяйте, No More Many More представят новия си албум с концерт в Терминал 1
